Дейвид Балдачи - Довършителката

Без да губя време, се закатерих обратно нагоре. Гармът изрева, вече прочистил гърло, и избълва поредна порция пламъци. Усещах ги как се носят подире ми, ближейки ствола на дървото, но все пак достигнах площадката и се проснах върху нея без да виждам нищо, защото бях стиснала здраво очи.

Чудовището направи още един опит да ме достигне и пак се строполи на земята. Упоритата му свирепост бе парализираща.

Щом се убеди, че е безполезно, най-сетне се обърна и пое да търси по-лесна плячка. Надявах се да не я открие, освен ако не беше Юлиус Домитар, Роман Пикус или дори мазно говорещият Джурик Кроун, на когото бях решила да не вярвам, откакто каза, че Куентин Хърмс бил сторил лоши неща. Какво ли не бих дала да ги видя как се изправят срещу гладен Гарм. Но те притежаваха оръжия, способни да се справят с чудовището – особено дългата метална тръба, която гърмеше и можеше да поразява всичко на пътя си. Наричахме я „морта“. Знаех, че Роман Пикус веднъж е убил Гарм с нейна помощ – оттам и лъскавите му ботуши. А за Джурик Кроун се носеше мълва, че бил най-добрият стрелец в цяло Горчилище. Това, поне за мен, не бе утешителна мисъл.

Нямаше много неща, за които да използваш мъртъв Гарм. Месото му бе отровно, а кръвта – разяждаща като киселина. Смяташе се, че ноктите му остават смъртоносни дори и след като умре, а пламъците в него никога не угасват напълно. Оставаше само кожата. Не знаех какво правят с останалото, а и не ме беше грижа.

Седях високо сред клоните на своето Дърво и дишах тежко, докато ужасът ми постепенно се уталожваше до обикновена параноя. Гармът надали щеше да се върне, виждах заревото на пламъците му да се отдалечава по посока на Мочурището. Чудех се какво ли го е привлякло тази нощ. При това там имаше създания, в сравнение, с които той изглеждаше невинно пале. Което отново ме наведе на мисълта за Куентин. Всеки Уъг знаеше, че влизането в Мочурището е незаконно, но неговите преследвачи го бяха подгонили още преди това. Нищо чудно дори нарочно да го бяха натикали вътре. А също и пръстенът, който Кроун ми показа и който сега беше у Тансий. Дали щяха да набедят Куентин, че го е откраднал? Или че е сторил нещо на дядо преди толкова Сесии, за да му го отнеме? Това щяха да бъдат пълни глупости. Дядо и той бяха приятели. Какво тогава целеше Съветът? Не ми идваше наум никакъв отговор. Впрочем Куентин бе споменал, че ми оставя нещо, способно да ме освободи оттук. И аз имах твърдото намерение да узная какво е то.

Най-логичното място да го остави бе непромокаемата торба, която държах окачена на един клон. Проверих вътре, но не открих нищо. Къде другаде можеше да е?

Някакъв спомен шавна в дъното на съзнанието ми и аз мислено се върнах към трескавото си изкачване по ствола на дървото. Да, тогава ръката ми бе се натъкнала на нещо необичайно.

Отворих вратичката на фенера и се надвесих от площадката, взирайки се надолу. И скоро го открих. Знаех, че съм заковала точно двайсет стъпала, но сега броят им бе с едно повече.

Ето кое ми бе направило впечатление при бягството от Гарма. Стъпалото, което не трябваше да е там.

Ако бях права, то Куентин наистина си го биваше. Щом дори аз не бях забелязала веднага излишната дъска, значи никой друг нямаше да я забележи.

Треперейки от вълнение, слязох надолу и я огледах на светлината на фенера. За щастие, тя не бе пострадала от пламъците на чудовището. Изглеждаше точно както всички останали, което ме учуди, докато не си спомних, че Куентин бе изкусен Довършител.

Потърсих някакъв надпис върху нея, но такъв нямаше. От друга страна, той щеше да е твърде очебиен. Подръпнах дъската, но тя изглеждаше здраво закована за дънера. Дали пък не бях надценила съобразителността на доскорошния си колега? Как очакваше да я откача оттам, без да падна и да се пребия?

Но когато се взрях по-внимателно, забелязах, че главичките на пироните не са истински, а само нарисувани. Какво тогава придържаше дъската на мястото й? Опипах я внимателно от всички страни. От горната и долната й страна имаше тънки ивици метал, боядисани така, че да се сливат идеално с дървото. Побутнах я леко и тя се плъзна встрани по тях, като по жлебове. Едва след като я извадих, видях здравите винтове, с които Куентин бе прикрепил металните планки за дървото.

С дъската под мишница, забързах обратно нагоре. Приклекнах, за да я разгледам на спокойствие, и видях вградената в обратната й страна плоска метална кутийка. Отворих я. Вътре имаше нагънат къс пергамент, удивително голям, за да се смести в такова тясно скривалище.