Дейвид Балдачи - Довършителката

Докато обхождах с поглед линиите върху кожата си, се стараех да ги запечатам в паметта си. Макар да не виждах кога ще се възползвам от техните напътствия, фактът, че ги притежавам, ми даваше сила и увереност, а тези чувства често бяха в недостиг в Горчилище. Освен това в съзнанието ми картата и дядовият пръстен бяха свързани помежду си. Ако Съветът бе открил пръстена в дома на Куентин, това означаваше, че той го е оставил нарочно. Защо ще го прави? Имах известни предположения, но не и твърд отговор.

Картата бе сложна и използваше термини, които не бях срещала преди. В нея се говореше за проблемни зони, обходни маршрути, за това от какво да се пазиш, какво да не доближаваш. В кои случаи да бягаш. Къде да се криеш.

Обух си панталоните и сложих наметката, чиито поли стигаха чак до глезените ми. Знаех, че поемам риск. Ако откриеха картата върху мен, неминуемо щях да попадна във Валхал.

Затворът се намираше в самия център на селото, пред очите на всички минувачи. Пазачът му, Нида, произхождаше от раса, наречена Пекове. Пековете се отличаваха с огромна физическа сила, несъразмерна с ръста им. В Горчилище нямаше много от тях, но не можеше да ги сбъркаш, ако ги видиш. Той притежаваше куче на име Шук, черно като нощта, свирепо като Гарм и едро почти като някой от Слеповете на Тансий.

Разговорите с Уъговете, затворени във Валхал, бяха забранени. Аз самата никога не говорех с тях и се стараех да не ги поглеждам. Съчувствах им и не исках допълнително да утежнявам страданието и срама им. Хайдуците също понякога се озоваваха там.

Но имаше и Уъгове като Роман Пикус или Какус Луун, които, набрали кураж от дебелината на решетките и присъствието на Шук, обичаха да обикалят наоколо и да подвикват обидни думи на затворниците. Бях виждала дори да ги заплюват.

Нида не биваше да позволява това, но си правеше оглушки. Той знаеше от коя страна вее вятърът, както казвахме тук. А и безспорно част от идеята да те затворят във Валхал бе другите Уъгове да виждат, че си там.

Аз нямах никакво намерение да попадам вътре.

Слязох долу и се упътих към селото, озъртайки се през рамо за Гармове и други злонравни чудовища.

На сутринта, както обикновено, Джон и аз отидохме до чешмата пред Общежитието, за да измием лицата, ръцете и подмишниците си. Аз самата внимавах с водата, за да не залича рисунките по себе си, но се постарах поне брат ми да стане толкова чист, колкото бе възможно предвид обстоятелствата. После отидохме да похапнем, или поне Джон да похапне. Не можех да си позволя да плащам закуска и за двама ни. Налагаше се да изкарвам деня с онова, което имах в тенекиената си кутия. Познавах повечето бакали в Горчилище и вземах по нещо за ядене от тях. В замяна им давах красиви дрънкулки, които изработвах от бракувани останки в Комините.

След минута още двама Уъгморти се присъединиха към нас на масата.

Селина Джоунс бе на трийсет Сесии, но изглеждаше по-млада. Имаше дълга руса коса и широко, гладко лице, което сутрин обикновено бе леко отнесено. В очите й грееше мир и доволство от живота. Тя имаше магазинче на Главната, където продаваше неща, свързани с гледане на Нок и предсказване на бъдещето.

Вторият Уъг, Тед Ракспорт, беше на двайсет и четири. Буден и предприемчив още от малък, той бе единственият търговец на морти и други оръжия в Горчилище. Малко по-висок от мен на ръст, як и набит, с обветрени страни, редки мустачки над горната устна и дълга, мазна коса, вързана на опашка с кожена връв. Единият пръст на дясната му ръка липсваше. Говореше се, че му го отхапал някакъв малък Гарм по време на лов.

Ракспорт беше работлив, но като цяло неприятен Уъг и аз се радвах, задето спим в различни помещения. Постоянно миришеше на пот, на метал и на черния барут, който придаваше на мортата убийствената й сила. Веднъж бях виждала как стрелят с нея. Тогава тя проби с лекота дебела дъска и ме уплаши до смърт.

От начина, по който Ракспорт те гледаше, си личеше, че съзнава силата, която му носят оръжията, и е доволен, че ти не я притежаваш. Той си плащаше допълнително за храна и сега аз неволно се захласнах по шунките, сирената, маслините и хляба, които изчезваха с лекота в устата му, запивани с козето мляко, което Хестия бе успяла да намери отнякъде.

Той забеляза моя поглед и ми смигна, прокарвайки език по сухите си устни. Побързах да отвърна очи. Ракспорт нямаше съпруга, нито приятелка, но се говореше, че имал голяма слабост към Женските.

Изпитах облекчение, когато Джон приключи с яденето и двамата излязохме.