Дейвид Балдачи - Довършителката

– А, здравей, Ве-Вега Джейн.

Обърнах се и видях Делф, който тъкмо излизаше от дупката в хълма. Трябваше да се наведе, за да не удари главата си. В същия момент от къщата се показа и баща му.

По ботушите на Дъф бе полепнал дебел слой кал, а и дрехите му не бяха по-чисти. Шапката му бе привързана под брадичката с връв, вероятно заради вятъра и буйните му питомци. Ръцете и лицето му бяха покрити с безброй белези от общуването с тях. Кожата му бе обветрена, а брадата – гъста и прошарена със сиво. Личеше си, че животът му не е от най-леките.

– Добре дошла, Вега – рече той с любопитство в погледа, като извади лула от джоба на ризата си, натъпка я и драсна клечка кибрит от подметката си. – Какво те води насам толкова рано?

– Добре заварила. Исках да поговоря с Делф. Слепът за Тансий ли е?

– Да – кимна Дъф. – А също и Адарът.

– За какво му е притрябвал Адар?

– Не ми каза, пък и аз не го питах. – Той посочи с лулата към Крета. – Но ей онзи негодник там ще ми скъси живота. Упорито добиче излезе. От друга страна, всички Кретове са си инати. Виж, Адарите са друго нещо. Вярно, научат ли се веднъж да говорят, мелят като група Женски на пазар, но винаги са ми били по сърце. Добри животни са. Бъбриви, но верни.

– И-и аз щях да с-съм инат, ако знаех, че цял жи-живот са-само ще ме товарят – обади се Делф.

Дъф кимна с усмивка. Синът му понякога подхвърляше пиперливи забележки.

– Е, аз ще ви оставя да си говорите. – Той взе една кожена юзда и се упъти към обора, където я нахлузи на главата на Слепа и взе да го развежда наоколо.

Наблюдавах го минута-две, преди да се обърна към Делф.

– Искам да споделя нещо важно с теб – казах. – Но никой друг не бива да узнава. Обещаваш ли?

Той явно не ме слушаше. Бе вирнал лице към Нок, която още се виждаше в изсветляващото небе.

– Колко далеч мислиш, че е?

– Какво значение има – срязах го. – Нали никога няма да отидем там.

– Но все пак е доказателство.

– Доказателство за какво?

Следващите му думи ме поразиха.

– Ами за това, че не сме само ние.

– Така ли? – изрекох със сподавен шепот, защото в мен се надигаха чувства, каквито не бях изпитвала преди. Делф обаче не забелязваше вътрешната ми борба.

– Ня-няма начин да сме само ние, тук в Г-Горчилище. От к-къде-накъде? – Той сви рамене и се усмихна. – П-поне аз не ви-виждам никакъв смисъл.

Ето защо винаги бях смятала, че в него има нещо повече, отколкото личеше на пръв поглед. За всички други Уъгове той носеше незрелия ум на Младок, затворен в силното му тяло. Но аз знаех, че не е така. И той за пореден път доказа, че съм права. Виждайки, че е философски настроен, реших че моментът е назрял. Рано или късно трябваше да рискувам.

– Какво се е случило с теб, Делф? – попитах. – Когато беше на шест Сесии?

Раменете му се прегърбиха, лицето му се сгърчи и той погледна встрани.

– Съжалявам – казах. – Действително не е моя работа. – Но все пак тайно се надявах, че ще получа отговор.

– Харесвах Върджил – отрони се неочаквано от устните му.

– И той те харесваше – отвърнах, изненадана, че споменава името на дядо ми.

– Неговата... Случка.

Главата му изведнъж ми се стори твърде малка, за да удържи всичко, което се случва там.

– Какво за нея? – попитах заинтригувано.

– Аз я... ви-ви-видях.

Едва сега осъзнах, че неговият недъг и изчезването на дядо датираха приблизително от едно и също време.

– Как така си я видял? – гласът ми бе дрезгав от напрежение и уплаха.

– Б-бях там – кимна той.

– Не може да бъде! – извиках по-силно, отколкото трябваше и погледнах крадешком към Дъф. Неговото внимание обаче бе изцяло заето със Слепа. – Никой досега не е виждал Случка, Делф. – Отчаяно се мъчех да потисна паниката си. Последното, от което имах нужда тъкмо сега, бе да го подплаша.

– Е, аз я видях – рече с безизразен поглед той.

– И какво стана? – произнесох колкото можех по-спокойно, макар че сърцето щеше да изхвръкне от гърлото ми.

– Н-не, помня, Вега Джейн.

– Как така не помниш? – настоях аз.

– Не е хубаво да присъстваш на Случка, Вега Джейн – произнесе, без да заеква, той. В тона му имаше дълбока мъка, която ме накара да се почувствам още по-зле. Думите му бяха прости, но имах чувството, че никога не съм го чувала да говори по-красноречиво. – Това не ти носи нищо добро тук – той докосна главата си. – Нито пък тук – ръката му се отмести към сърцето.

Изпитах жал към него, но следващите ми думи бяха продиктувани от разума, а не от чувствата.