Дейвид Балдачи - Довършителката

– Ще дойда да те взема след работа – казах, когато го оставях пред вратата на училището. Казвах му това всяка сутрин, за да е спокоен през деня. А той винаги отговаряше: „Знам, че ще дойдеш“. Но сега, за разлика от обикновено, думите му бяха:

– Сигурна ли си, че ще дойдеш?

– Защо ме питаш това? – зяпнах в учудване.

– Къде беше снощи?

– На Дървото.

– Защо?

– Просто да помисля. А и бях забравила там нещо, което ми трябваше.

– Какво?

– Просто върви на Обучение, Джон. Ще те взема. Обещавам.

На входа той се спря и ме изгледа. Усетих остро убождане на вина, задето не му бях казала истината. Но нямах друг избор. Нямаше как да му разкрия с какво се занимавам. Ако свършех във Валхал, брат ми също щеше да бъде застрашен. Той не умееше да лъже. Нужен бе само един поглед на Джурик Кроун, за да го накара да си признае всичко. Заради собствената му безопасност трябваше да го държа в неведение.

Обърнах се и закрачих бързо. Трябваше да свърша още нещо преди Комините.

Трябваше да видя Делф.

Той навярно още си беше вкъщи. Мелницата започваше работа по-късно от моята фабрика.

Имах нужда да поговоря с някого за картата, пръстена и въпросите, които се въртяха в главата ми. Сега, когато Куентин Хърмс го нямаше, Делф бе единственият ми истински приятел. Имах му повече доверие, отколкото на всеки друг. Макар и малко бавен, той бе добър слушател и понякога ме учудваше с находчивите си съвети. Докато вървях по пътеката към дома му, усещах картата върху себе си като втора кожа. Думите на Джон още звъняха в ушите ми.

Сигурна ли си, че ще дойдеш?

Разбира се, че щях да отида.

Поне така се надявах.

Домът на семейство Делфия се намираше в южния край на Горчилище. Правият и равен път стигаше до две високи дървета с вечно червени листа. Оттук се завиваше наляво и се тръгваше по пътека, свършваща насред гората. Огледах внимателно облеклото си, за да се уверя, че покрива добре всеки сантиметър от ръцете, краката и корема ми. После се затичах, за да стигна по-скоро.

Едва когато наближих къщата, забавих крачка и се постарах да овладея запъхтяното си дишане. Делф имаше само един жив роднина – баща му Дъф, който за разлика от него бе съвсем дребен, едва метър и нещо на ръст. Предвид размерите на сина му, винаги бях предполагала, че съпругата му трябва да е била много едра Уъгмортка. Но тя бе починала при раждането на Делф и никой от нас не я беше виждал.

Техният дом бе необичаен – построен не от дърво, камък или подобен материал, а от неща, изхвърлени от другите Уъгове. Имаше формата на голяма топка, с квадратна ламаринена врата, закрепена върху големи месингови панти. Скелетът на постройката бе изработен от стволове на дървета, дебели клони и метални пръти, умело преплетени и частично заровени в земята, върху които се крепеше всичко останало. До къщата имаше нещо като пещера, изкопана в основите на прилежащия хълм. Тук Дъф държеше работните си пособия.

Дъф беше Зверообучител, при това най-добрият в цяло Горчилище. Всъщност той беше единственият, но въпреки това бе много добър. Уъговете му водеха своите животни и той ги учеше на каквото е нужно. Имаше голям открит обор, преграден на няколко по-малки клетки. Тук питомците, с които работеше, се държаха отделно един от друг.

Щом излязох на откритата поляна, където се намираха къщата и оборът, поспрях, за да огледам какви животни има в момента. Видях един млад Слеп, което ме наведе на мисълта, че Танасий вероятно скоро ще подмени някой от онези, теглещи каретата му. Недалеч от него, за здраво забит в земята клин, бе вързан Адар. Той бе по-висок от мен, а размахът на крилете му навярно достигаше четири метра. Адарите разбираха какво им говориш, но трябваше да бъдат обучени, за да започнат да се подчиняват. Самите те също умееха да говорят, което можеше да бъде едновременно и полезно, и дразнещо. Уъговете, които ги притежаваха, ги ползваха за пренасяне на товари и изпълняване на различни задачи по въздуха.

Имаше и едно малко на Уист, не повече от кило на тежина, със сива козина и уплашена муцунка. Пухкавото кученце един ден щеше да стане по-едро от мен на ръст, но това щеше да отнеме поне половин Сесия. Уистовете по природа обичаха да бродят и можеха да надбягат всяко друго животно, включително Гармовете и своите още по-свирепи братовчеди, Амароците.

После се обърнах към най-едрия обитател. Макар и едва наполовина пораснал, Кретът вече тежеше към половин тон. Имаше остри рога, копита с големината на чинии и кръвясали очи, способни да вселят трепет в душата и на най-смелия Уъг. Заграждението му, направено от значително по-дебели дървета, бе достатъчно тясно, за да не може да се засили и да го разбие. Той щеше да бъде обучен да тегли ралото на някой Фермер или да мъкне чували с брашно на Мелницата. Навярно предчувстваше ориста си, защото не изглеждаше никак щастлив, докато риеше пръстта с копито и пръхтеше с влажните си ноздри.