Дейвид Балдачи - Довършителката

Запътих се обратно към Общежитието, като този път минах покрай Светия парцел. Той беше пълен с останките на Уъгморти, умрели в тесните предели на нашето Горчилище. Местата, където почиваха онези с по-скромни средства, бяха хлътнали и обозначени с дървени табели. Тук беше моята баба Калиопа. Заможните Уъгове, от ранга на Роман Пикус и Домитар, лежаха встрани от тях, под по-изискани паметници. Аз дори бях помагала за изработката на някои от тях в Комините. Имаше и още по-достолепен район, на върха на един хълм, където останките на истинския елит се помещаваха в гробници от гранит и мрамор, зад заключени врати. Там щеше да отиде Тансий, когато умреше един ден. Дядо ми Върджил не почиваше в Светия парцел, защото от него не бе останало нищо за погребване.

Щом се прибрах, трябваше доста да се потрудя над бравата, докато успея да вляза, защото, естествено, Какус Луун ме бе заключил отвън. Общежитието тънеше в дълбок сън. Или поне така си мислех аз.

Сянката ме връхлетя изневиделица. Или почти. Аз притежавах изключително обоняние. Може би от дългото време, прекарвано навън, а също от Комините, където сетивата ти казваха неща, които не би могъл да научиш иначе.

Клетъс се преви надве, когато коравият ми, кален ботуш потъна в мекия му корем.

Цепеницата, с която се канеше да ме удари, се търколи встрани. Той запъшка, задави се и накрая повърна на пода.

– Най-добре го изчисти преди съмване, плужек такъв – рекох презрително.

Той избърса уста, изправи се и ме изгледа на мъждивата светлина на Нок, струяща през прозореца.

– Къде беше?

– А ти къде беше? А, извинявай, забравих, че си ме причаквал както обикновено.

– Взех те за Хайдук, дошъл да краде – изръмжа той.

Хайдуците бяха банди от Уъгморти, леко излезли изпод контрол. Те бродеха из селото и задигаха разни неща. Никога не нараняваха когото и да било. Съветът постоянно се мъчеше да ги залови и накаже. Аз лично ги смятах за добри Уъгове, правещи го от недоимък. Понякога ми се искаше да се присъединя към тях.

– Кога пък някой е крал оттук? – попитах. – А и вратата беше залостена.

– Всяко нещо си има първи път, а разбойникът не се спира от ключалки, както сама доказа току-що. – Той посочи локвата от повръщано. – Ти ще изчистиш това. Ако не, ще събудя мама да го направи.

След като се гледахме напрегнато няколко секунди, реших да отстъпя, но само защото не исках Хестия да става и да чисти бълвоча на този идиот. Взех парцал и кофа, напълних я с вода от чешмата отвън и се залових за бърша. Клетъс стоеше отстрани и се хилеше.

– Чувам, че днес си ходила в Приюта заедно с Делф. За какво си говорите с него? Че едно и едно прави д-д-ве? Вероятно не, защото и това би било твърде сложно за клетия му мозък.

Вдигнах парцала, като се престорих, че ще му го навра в лицето, и той избяга. След като привърших, се качих в стаята и легнах на нара до брат си. Знаех, че не е заспал. Можех да го усетя.

И действително, след малко ръката му се пъхна в моята. Той трепереше, но когато стиснах дланта му и му прошепнах, че всичко е наред, скоро се успокои. След като задиша равномерно, аз се унесох в размисъл. Имах чувството, че съм отсъствала не броени часове, а много по-дълго. Понякога сърцето, където чувствата и спомените се срещат, ни играе такива жестоки шеги.

Имах карта, водеща извън това място, която никога не можех да използвам. Но се бях сблъскала и с друго. С една тайна, обгръщаща пръстена, принадлежал на моя дядо. Тук не ставаше дума за просто любопитство, макар и да бях надарена с него повече от останалите Уъгове. Нещата опираха до моето семейство, до историята на рода ми. А следователно, в крайна сметка, и до мен самата.

На следващата вечер седях на Дървото и оглеждах рисунките, които бях направила. Те започваха от единия ми крак, минаваха по корема, надолу по другия крак, покриваха също и ръцете ми отпред и отзад. Имах късмет, че умеех да ползвам перодръжката еднакво добре с лявата и с дясната си ръка.

С помощта на мастилото бях прехвърлила картата върху себе си. Сега я проследих цялата, от очертанията на селото чак до края на Мочурището. Бях изписала думите върху корема си наопаки, за да мога да ги чета по-лесно.

Куентин бе използвал различни обозначения и аз ги бях прекопирала съвестно, до най-малката подробност. Познавах го достатъчно добре, за да знам, че всичко, което е направил, има основателна причина. А една карта, предназначена да те отведе някъде, трябва да бъде толкова пълна и точна, колкото е възможно.