Дейвид Балдачи - Довършителката

Осветих го с фенера си и дъхът ми секна. Това бе карта. Карта на нещо, което никога не бях допускала, че може да се изследва.

Тя изобразяваше Мочурището.

Нещо повече, показваше пътя през Мочурището.

Което означаваше, че Куентин Хърмс ми бе оставил нагледно указание как да се махна оттук.

Седях и се взирах в пергамента така, сякаш бе едновременно кесия с жълтици и торба с пепелянки. Докато плъзгах очи по подробните рисунки и акуратните надписи, изведнъж осъзнах величината на онова, което държах в ръце, и цялата ми кожа настръхна.

Посланието на Куентин Хърмс представляваше нещо далеч по-сериозно от лаконичната бележка, която бях сдъвкала в Комините. То безспорно можеше да се изтълкува като опит да се свърже с мен, а Джурик Кроун бе пределно ясен по въпроса. Не докладвах ли случката на Съвета, щяха да ме затворят във Валхал. Той не уточни за колко време, но дори и едно денонощие там бе достатъчно. А щом влизането в Мочурището беше незаконно, същото без съмнение важеше и за притежанието на карта като тази. То положително щеше да ме прати във Валхал по-бързо, отколкото Делф можеше да изрече „В-вега Джейн“.

Но въпреки всичко любопитството ми бе по-силно от страха. Наклоних фенера и се заех да разглеждам картата в подробности. Мочурището се оказваше невероятно обширно място. Куентин не бе обозначил разстоянията, но затова пък бе изобразил самото село в средата. Горчилище беше напълно обградено от него, което аз вече знаех. Онова, което ме порази, бе колко много пъти може да се нанесе селото в него. Показателен бе и фактът, че картата свършваше с краищата на Мочурището.

Ако отвъд тях имаше нещо, Куентин или не знаеше какво е то, или по някаква причина не го бе изобразил на картата.

Докато я въртях в ръце, дилемата започна да се оформя в ума ми. Единият вариант бе просто да я унищожа. Вероятно така и трябваше да сторя. Не се виждах да тръгна да прекосявам Мочурището. Всеки Уъг знаеше, че това означава сигурна смърт. А дори и да оцелеех, къде щях да се озова?

Явно дори Куентин не бе наясно какво се крие отвъд пределите му. Част от мен вярваше, че ужасът, изписан върху лицето му тази сутрин, не се дължеше само на гонитбата, а и на онова, което го чакаше вътре. Но защо му е да влиза в клопка без изход? Винаги ни бяха учили, че от другата страна няма нищо; нещо повече, че то дори няма друга страна. Кой знае, ако някой Уъг стигнеше дотам, може би щеше просто да полети от ръба му в безкрайността. Имаше и друго съображение – моите родители и брат ми. Куентин ми бе написал, че мога да се махна оттук, ако желая. Е, относно желанието не бях толкова сигурна, но за нищо на света не бих изоставила семейството си. Тъй че след като нямаше да използвам картата, най-лесното решение бе да я изгоря. Всъщност трябваше да го сторя още сега.

Отворих вратичката на фенера и приближих ъгъла й до огненото езиче. Но ръката ми отказваше да помръдне по-нататък. Взирах се в пергамента, после в пламъка и отново в пергамента.

Хайде, Вега, просто го направи. Какво значение има, след като никога няма да тръгнеш през Мочурището? Хванат ли те с нея, те чака Валхал! Не можеш да поемеш този риск.

И все пак ръката ми не помръдваше. Сякаш невидима сила я удържаше на място. Бавно я отдръпнах и седнах да размисля. Трябваше да унищожа картата. Но нямаше ли начин хем да го направя, хем да я съхраня?

Погледът ми се плъзна към непромокаемата торба. Отворих я и извадих перодръжката си. Пазех я тук, защото понякога рисувах върху дъските изображения на нещата, които виждах от високата си наблюдателница – птиците, облаците, короните на околните дървета. Но не те ме интересуваха сега. Нямах друг пергамент, върху който да прекопирам картата, а и това не би премахнало моята дилема.

Разполагах с друго решение.

То изискваше известно време, малко кълчене и доста мастило, но щом приключих, със спокойно сърце поднесох картата към пламъка. Тя се разгоря начаса и аз продължих да я държа, докато не опари пръстите ми. Едва тогава я пуснах върху дървената площадка и продължих да гледам как и последният сантиметър от нея се сгърчва и почернява. За по-малко от минута тя се превърна в пепел, а после ветрецът, който винаги духаше тук, я поде и разнесе над гората.

Спуснах се надолу по стъпалата, като пътьом поставих новата дъска обратно в жлебовете й. Щом стъпих на земята, се озърнах, обзета от внезапен страх, че Гармът може да се върне. Но той нито се виждаше, нито се подушваше наоколо. Вероятно се бе върнал в своето огнено Пъкло. Силно се надявах да си остане там.