Дейвид Балдачи - Довършителката

Никой Уъг със здрав разсъдък не би избягал от село само, за да стане храна на чудовищата. Единственият извод, който се налагаше, бе, че според Куентин отвъд Мочурището има нещо друго.

Половината от мен не можеше да повярва, че действително мисля в тази насока. А другата половина недоумяваше защо не съм се сетила да го сторя по-рано.

После вниманието ми се върна отново към Джон.

Двамата с него си имахме ритуал. Три пъти в седмицата, след Обучение, ходехме да навестим родителите си в Приюта. Там се настаняваха Уъгове, които не са добре и за които Знахарите в Болницата не могат да сторят нищо повече. Мястото се охраняваше от огромен Уъг на име Нон.

Той познаваше добре Джон и мен, защото постоянно идвахме тук, но всеки път се държеше така, сякаш никога по-рано не ни е виждал. Това явно много го забавляваше, а аз направо се вбесявах.

Джон вече бе започнал да гризе крилцето и мазният сок се стичаше по малката му брадичка. Когато наближихме Приюта, забелязах Делф да пристъпва нервно от крак на крак в сянката на един орех. Косата му бе още по-брашняна от обикновено, а лицето му лъщеше от пот. Той кимна неловко при появата ни.

– Здрасти, Делф. Виж какво ми донесе Вега – подвикна му Джон, показвайки крилцето. – Искаш ли една хапка?

Делф явно бе изкушен, но стоически поклати глава и само ме погледна.

Щом стигнахме входа, аз стиснах челюсти и обясних на Нон, че сме тук, за да видим майка си и баща си, за което имаме съответното разрешително от Съвета. Пазачът огледа документа, без да бърза, макар че досега трябваше да е запаметил всяка буква от него. После ми го върна и изгледа свъсено Делф.

– Неговото име не го пише.

Делф отстъпи една крачка, което накара Нон да се ухили ехидно:

– Ама и ти си такъв голям Уъг, пък се държиш като истинска Женска. Плашиш се и от собствената си сянка, а? – Той се престори, че се нахвърля върху него, и Делф отскочи назад. Нон се заля от смях и ми подхвърли ключа от стаята на родителите ни. – Хайде, хайде, влизайте. Каква ли беля ще направят будали като вас?

– Ако не ме лъже паметта, Делф те би на последния Дуелум, Нон – обадих се аз. – Колко време лежа в безсъзнание тогава?

Пазачът изсумтя ядно и докато влизахме, така блъсна Делф в гърба, че едва не го събори. Аз премълчах и не погледнах към приятеля си, защото знаех колко притеснен се чувства сега, но мислено хиляда пъти изкормих Нон с тъп нож.

От портала навлязохме в дълъг, сумрачен коридор. Дори в най-големите летни жеги тук винаги бе прохладно. Не знаех как се постига това. На всяко друго място в Горчилище и особено в Комините единственият начин да се разхладиш бе като отвориш прозореца и се надяваш да повее ветрец или пък си излееш кофа студена вода на главата.

Пътьом се разминахме с една забързана Санитарка, облечена в сива престилка, с бяло боне на главата. Тя кимна едва и ни удостои със суха усмивка.

От двете страни на коридора имаше редици врати, които винаги бяха заключени. Знаех това, защото се бях опитвала да ги отворя. По тях бяха прикрепени месингови табелки с имена като Джудит Фриг, Волфганг Сприган, Айрин Грин. Не познавах тези Уъгове, но бях виждала роднините, които ги посещаваха. Лицата им бяха също толкова празни и безнадеждни, колкото вероятно бе и моето.

Табелката се махаше едва тогава, когато Уъгът, чието име бе изписано върху нея, „се отърваваше“, както казваха в Горчилище. Чудех се кога ли и моите родители ще се отърват. Най-сетне стигнахме до врата с две табелки върху нея. За кой ли път ги прочетох на глас:

– Хектор Джейн. Хелън Джейн.

Не знам защо го правех. Погледнах към Джон. Той произнасяше имената безмълвно, само помръдвайки устни, а в очите му имаше болка.

Извадих ключа, даден ми от Нон, и го пъхнах в старата брава, която се превъртя с неохотно изщракване. Прекрачих прага неуверено, сякаш тепърва се учех да ходя. Джон и Делф ме последваха. Вратата изскърца и се захлопна зад гърба ни.

В стаята имаше две легла с малка, дървена маса помежду им. Никъде не се виждаха лампи или фенери, единствената светлина сякаш идваше от тавана. Чудех се как става това. Още една мистерия. Прозорци липсваха. Явно, озовеш ли се в Приюта, вече не ти бе нужно слънце. Нямаше и столове, на които да седнем. Може би не искаха да насърчават продължителните визити.

Докато Делф се повърташе неловко, аз отидох до едното легло.

Баща ми лежеше, дребен и съсухрен, под единично тъмно одеяло. Помнех го висок и силен, с красиво лице. Вече не бе останало нищо предишния му вид. Не разбирах много от болести и цярове, но ми се струваше, че онова, което липсва от него, е той самият. Не знаех как можеш да откраднеш вътрешността на някого и да оставиш обвивката, но ми се струваше, че именно това са сторили с него. Надали имаше лек за подобно състояние.