Дейвид Игнейшъс - Директорът

Китън Сандовал седна в стола си. Сега швейцарецът вече привлече вниманието и.

– Какво искате да кажете, че не са тайна? Уверявам ви, господин Биел, нашите комуникации са добре защитени. Най- защитените в света.

На устните му се появи следа от усмивка. Имаше преднина.

– Така мислите вие. Но грешите. Бяхте хакнати. Съобщенията ви се четат. Определени хора се подготвят. Кроят планове. Това знам, това искам да кажа на господин Уебър.

– Защо на него? Той е на тази позиция едва от няколко дни.

– Страхуват се от него. Уебър е чист. Не се плаши от никого. Затова бързат. Затова се наложи да дойда сега.

– Разполагаме със сигурен уебсайт, господин Биел. Можете да му пратите съобщение през него.

– Пфу! Не е толкова сигурен. Проверих го. Secure Socket Layer 24. Каква шега! Като отворена книга е за приятелите ми.

– Откъде знаете всичко това? Трябва да ми кажете, иначе няма да ви повярвам.

Младежът почука с пръст главата си, все едно искаше да посочи мозъка си.

– Хей, глупава ли сте? Знам го, защото съм хакер. Познавам онези, които откраднаха ключа. Swiss Maggot 25, чувала ли сте това име? Това съм аз.

Хлапето го написа на „leet“ 26, обичания от хакерите микс от букви и символи: 5W155 ma9907.

– Съжалявам, но това е ново за мен.

– Добре, знаете ли кои са „Приятелите на Цербер“? Поне това трябва да се сетите. Казвам ви. Ами „Борсата“? А?

– Не. Какво е „Приятелите на Цербер“? Хванахте ме неподготвена. Също така не знам за никаква „Борса“. Помогнете ми.

Младият мъж изпъна ръцете си и се изправи в стола си, слабото му, полуобръснато тяло приличаше на огромна буболечка. Той се намръщи насреща и.

– Нищо не знаете. Затова трябва да говоря с Греъм Уебър. Той ще разбере защо тези хора са... как му викахте вие? „Най- лошият ви кошмар“.

– Нямам никакви кошмари, господин Биел. Сега се успокойте и ми обяснете: защо идвате сега с тази информация за комуникациите при нас? Пари ли искате?

– Не! - присмя се швейцарецът. - Мога да изкарам повече от вас като обикновен крадец на карти „Виза“, повярвайте ми.

– Тогава какви са намеренията ви?

Младежът стисна масата, все едно от това зависеше животът му.

– Искам защита. Искам да се измъкна. Искам да избягам.

– Разполагате ли с доказателства, които можете да ми покажете? Да ме убедите, че онова, което казвате, е истина?

Швейцарецът затвори очи за момент, бледите му клепачи притиснаха сивите му торбички под тях.

– Bona fides. - Младежът извади лист хартия от джоба си. Беше сгънат, намачкан и потъмнял от мръсните му дънки. Подаде го на жената.

– Какво е това? - попита тя.

– Списък със служителите на агенцията ви в Германия и Швейцария. Погледнете го и после ми кажете какво мислите.

Сандовал разтвори листа и го разгледа. По средата му намери и своето име. Лицето и пребледня. Внимателно лакираните и нокти затрепериха по ръбовете на хартията. Тя остави списъка и погледна посетителя си в очите.

– Това е невъзможно - опита се да увери по-скоро себе си.

– Не, истина е, госпожице Стърдевант. Вие сте вътре в домовете ни и ние сме във вашия.

– Знаете ли как е извършено? Как е била изтеглена тази информация?

– Разбира се, че знам. Затова съм тук. Заради тази тайна животът ми е в опасност.

– Защо животът ви е в опасност, господин Биел?

– Смятат, че съм станал мекушав. Вече се опитаха да ме убият в Санкт Петербург преди седмица. Затова дойдох при вас. Иначе съм мъртвец. Може би вече разбирате?

– Да, вече разбирам.

– Добре, госпожице Стърдевант. Макар че съм наясно, че истинското ви име е Китън Сандовал. Що за измислица е това? Звучи ми като прякор на стриптийзьорка, но знам, че работите за ЦРУ

Тя го попита дали може да се обади на Централното управление в Лангли, но той и каза „не“, не се доверявал на никакви съобщения, искал отговор сега. Така че и си наложи да импровизира. Каза му, че ще му даде пет хиляди долара на мига. Ще се свърже с офиса на Греъм Уебър директно след срещата им, ще разговаря само с неговата лична асистентка, без да изпраща съобщения, които могат да бъдат засечени. Ще изиска незабавно изтегляне за Рудолф Биел и сигурен транспорт до Вашингтон, където може да разкаже историята си и да си получи парите.

– Колко? - попита швейцарецът. - Не мога да продължавам да съм хакер „черна шапка“ 27след това, така че ще се нуждая от „бели пари“. - Младежът беше станал по-дързък, след като разбра, че информацията му е ценна.

– Не мога да взема подобно решение. Но ще ви платим достатъчно, за да не се тревожите повече за пари. Обяснете ни как е осъществено проникването в нашите системи, покажете ни го и ни разкрийте подробности по предстоящата атака и ще ви направим консултант, така че никога вече няма да ви се наложи да работите за някой друг.