Дейвид Игнейшъс - Директорът

- Как го издържаш? - попита Кайл, след като бяха говорили известно време за живота на Джеймс във Вашингтон. Под „го“ имаше предвид всички аспекти на правителството, което намираше за отблъскващо.

– Просто съм многофункционален - отвърна мъжът. - Дясната ръка не знае какво прави лявата, но жонгльорът никога не изпуска топката.

– Плашиш ме - сподели Рамона. - Ти си толкова добър... шпионин.

Запътиха се към обелиска и колоните, които отбелязваха битката, провела се на това място на 17 септември 1862 година. Рамона като че ли не забелязваше заобикалящите я забележи- телности, но в този момент засегна темата:

– Знаеш ли колко души са загинали тук, Джими? Двадесет и три хиляди, ако броим и двете страни. Това е най-големият брой жертви, убити в един ден, в която и да било битка по света.

Жената го хвана за ръката и го накара да спре.

– Затвори очи и ще видиш телата. Струпани са на купчини едно върху друго. Молят се за вода. Искат някой да дойде и да ги гръмне, за да умрат, толкова много ги боли. Това представлява войната. Не го забравяй.

– Няма - обеща Морис.

Кайл продължаваше да стои със затворени очи и подушва- ше смъртта с ноздрите си. Свали тъмните си очила и погледна спътника си право в очите.

– Чуй ме, Джими: пет дни след Антиетам Линкълн съставя първата чернова на Прокламацията за еманципация 30. Знаеш ли защо? Мисля, че защото е трябвало всичко това да има смисъл, цялото това страдание. Нямало е връщане назад. При теб е същото. Не можеш да спреш сега.

– Знам.

Рамона понижи глас. Взе ръката на Морис в своята.

– Носиш ли ми нещо?

– Да - отвърна мъжът, извади флашка от джоба на дънките си и с едно почти незабележимо движение я постави в празната длан на спътницата си, която я стисна здраво. След това я прибра в собствения си джоб под широкия пуловер.

– Искам да се срещнеш с един човек - каза Рамона. - Той може да ти разкаже истинската история, тайната история.

– На кое, Кей?

– На ЦРУ Той е историк. Преди работеше за агенцията, но сега е пенсионер. Беше приятел на баща ми. Онова, което ще ти каже, ще те разтърси. Казва се Артър Пийбоди. Ще накарам моите хора да ти изпратят номера му.

– Не сега - отвърна Морис. - След седмица-две. Сега е прекалено натоварено. Имам нов шеф. Цялото място се тресе.

– Уебър сериозен ли е? - попита Кайл. - Ако наистина е такъв, ще го унищожат.

– Не знам - призна си Джеймс. - Предполагам, че скоро ще разберем.

Повървяха още известно време, но започна да става тъмно. Рамона избута спътника си към паркинга и му каза да се прибира, преди да е станало късно.

– Ти си калпав шофьор - каза му жената. - Не е трябвало да ти позволяват да имаш кола.

Рамона се повдигна на пръсти и го целуна.

Кайл се обади на таксито от Буунсбъро да дойде да я прибере. Вечеря сама както обикновено. Единственият приличен ресторант в града предлагаше скара. Тя беше вегетарианка, но и приготвиха печени гъби и задушени броколи.

На следващата сутрин Рамона се срещна с четвърти човек. Този беше по-внимателен в избора си на място за среща и от самата нея. Той си хвана автобус до Фредерик, след това такси до Буунсбъро, а накрая извървя почти пет километра на североизток към Грийнбрайър Стейт парк, изолирано парче гора, което беше празно дори и през хубавите дни. Мъжът беше среден на ръст и як, носеше спортна шапка и слънчеви очила, които прикриваха лицето му. Някой от познатите му щеше да разбере, че късата му прическа е скрита под рошава перука. Говореше с други хора само когато се налагаше, на правилен английски, който беше почти перфектен, за да прикрие чуждия си акцент. Наричаше се „Роджър“.

Мъжът чакаше под един дървен навес, докато ниското октомврийско слънце хвърляше отражението си във водата. Утрото беше спокойно, почти без вятър. Не се обърна, когато едно такси се появи по пътя и зави към паркинга, за да остави клиентката си. От задната седалка слезе жена и когато колата потегли отново към магистралата, тя тръгна към езерото по дългата алея, която водеше до беседката, за да се увери, че паркът е празен.

Кайл седна на пейката срещу тази на мъжа.

- Разполагаме само с петнадесет минути - заяви тя. Наведе се напред над масата и заговори толкова тихо, че дори някой да се намираше близо до тях, нямаше да успее да я чуе какво казва.

Съобщението на К. Дж. Сандовал пристигна в централата в Лангли късно сутринта в петък. Изпрати го подписано със собствения си псевдоним, който не беше нито Китън, нито Хелън, а „Милдред Дж. Мансфилд“. Беше изпратено по „специалния поверителен“ канал, който беше предназначен за директора. В каблограмата описваше швейцарския посетител (REF A) в консулството в Хамбург (LOC B); в кратък вид разказваше за твърдението му, че вътрешните комуникации на агенцията са компрометирани, включително истинските имена на служители, които споменаваше под криптоним 31.