Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Може би - отговори Бок. - Повечето от хората ни са обявени на германците и швейцарците. Възможно е някой да е получил тези имена чрез свръзките ни. Иначе не знам как този неочакван посетител би се сдобил с подобна информация по каналния ред.

– Защо му е позволила да напусне консулството?

– Смятала е, че няма друг шанс.

– Грешка - заяви Уебър. - Винаги има шанс.

Директорът помисли още малко. Постави пръст на устните

си и проследи с него очертанията им, докато началник-щабът му стоеше кротко като голям черен гарван от другата страна на бюрото.

– Кой е най-добрият, който може да се справи с това? Ти познаваш служителите. Аз не. Кой е правилният човек? Започни със служителката в Хамбург. Коя е тя?

– Прочетох досието и - отвърна Бок. - Казва се К. Дж. Сандовал. „К“-то е за Китън, но не ме питайте, защото нямам представа. Труди се здраво, добри резултати от физическата подготовка, GS-13 33, но вероятно никога няма да достигне супернивото. Има няколко вербовки, но нищо грандиозно. Чух, че Бюрото за европейски и евразийски въпроси и е дало подразделението в Хамбург като награда за това, че не е създавала никакви неприятности.

– Звучи ми като посредствен служител, нищо особено.

– Трябва да се съглася с вас, господин директор.

– Кой друг? Службата за прикритие само ме чака да направя грешка. Кой е звездата при тях?

– НСП не произвежда суперзвезди вече. Операционните служители решиха, че да си подават главите навън е опасно за здравето им. Препоръчвам ви като за начало да помолите господин Бийзли.

– Блек Джек Бийзли е брояч на карти - каза Уебър. - Така говорят всички. Винаги ще си остане на седемнадесет.

Ърл Бийзли беше първият афроамериканец, който оглави Националната служба за прикритие. Прякорът му Блек Джек не идваше от цвета на кожата му, а от факта, че на младини беше измамил всяко казино от Лас Вегас до Атлантик Сити. Човекът беше истинско математическо чудо, беше напуснал „Принстън“, за да играе карти. Тайното му преимущество беше расизмът. Тогава хората просто не можеха да си представят, че един чернокож може да следи всички номера. По-късно, преди да се присъедини към агенцията, Бийзли имаше кратка, но много доходоносна кариера на търговец в инвестиционна банка. Поемаше много рискове, което се харесваше на Уебър, но в крайна сметка се беше превърнал в същество на ЦРУ културата.

– Кой друг можем да включим? Искам някой, който е достатъчно умен да умее да вижда какво се случва зад всеки ъгъл. Този посетител е сериозен хакер, така разбирам от онова, което Сандовал казва в каблограмата си. Какво ще кажеш за младия тип, който ръководи „Информационни операции“? Запознах се с него миналата година. Изглежда ми адски умен.

– Джеймс Морис - каза Бок и направи една крачка към бюрото на шефа си. - Той е директор на Центъра за информационни операции. За него се говори, че е компютърен гений. Едно време е бил математик, а след това някакъв хакер. Плашещо умен е, така смятат всички.

Уебър присви очи. Това беше част от характера му - на умен човек, какъвто беше и той, - да вярва, че други умни хора могат да решават проблеми. Беше известен в компанията си, че избираше най-умните хлапета и им даваше големи отговорности. Това беше част от стила му на управление, да наема специалните и да подминава обикновените.

– Харесах го, когато се запознахме - каза Уебър. - Труден е за преценка, но знае много. Доведи го тук.

– Обадих му се, докато бяхте в Капитолия. Беше на обяд, но му оставих неотложно съобщение.

– Намери го. Искам да разговарям с него колкото се може по-скоро. Имам среща със служителите в четири. След това организирай среща с висшия персонал в пет, на която да присъстват Бийзли, главната съветничка, заместник-директорът и всеки друг, който трябва да бъде тук, плюс Морис. Разбра ли ме какво имах предвид?

– Да, господин директор, ще ви уведомя, когато Морис тръгне насам. - Бок говореше ясно и отчетливо, без никаква следа от емоция на лицето и. Това беше нейният проблем. Тя беше имунизирана срещу чар и манипулации и никой не можеше да разчете какво мисли.

– Обади се и на шефката на подразделението в Хамбург. Кажи и, че си ме запознала със случая. Да стои мирно и да чака решението ни какво ще правим.

Мари почука на вратата на директора малко след три и му каза, че Джеймс Морис е пристигнал. Уебър го очакваше, също както очакваше някога осъществяването на нова бизнес сделка.

Джеймс Морис не се беше променил много от последната им среща. Пак си беше висок и слаб. Този път очилата му бяха с цветни стъкла, а той беше облечен в чисто черна тениска и черно ленено сако. Не приличаше на никой, който Уебър беше срещнал в агенцията през първата си седмица като неин директор.