Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Господи, как си постигнал всичко това? Няма го в никой бюджет, който съм разглеждал.

– Част е от същите привилегии, които позволиха на ЦИО да създаде програми в чужбина. Точно преди директор Янковски да напусне. Беше пълен пакет. Всички се разписаха под него.

– Освен мен.

Директорът се отпусна назад във фотьойла си, прокара пръсти през русата си коса, след което отново я приглади. Искаше да се довери на младия компютърен магьосник, но в крайна сметка това беше първата му седмица на позицията.

– Ще ми се да разполагахме с повече време.

Гласът на Морис стана по-спокоен, по-уверен:

– Мога да се справя, господин директор. Аз ще поема вината, ако нещо се провали. Оставката ми ще бъде на бюрото ви.

Уебър се засмя на това фалшиво перчене.

– О, я стига, Морис. Не преигравай. Ще кажа на Сандра Бок да подготви документацията. Просто не прецаквай нещата.

Младият мъж предложи тънката си усмивка.

– Благодаря ви, господин директор. - Отдаде чест. - Кога започвам?

– Утре летиш за Германия. Ще се срещнеш с шефката на подразделението. Казва се Сандовал. Помогни и.

Морис намести очилата си. Четината по лицето му изглеждаше по-тъмна на усилващата се следобедна светлина.

– Кой ръководи случая - тя или аз?

– Ти. Намери го, ако можеш. Състави си план по измъкването му от страната и разпитването му.

– Вие нямате проблем, че господин Бийзли ще бъде нещастен от всичко това. Все пак шефката от Хамбург докладва на него.

– Това е мой проблем. Аз съм директорът. Върни се отново тук в пет за среща с персонала. Бийзли ще бъде на нея заедно с другите „клоуни“. Ще обявя пред всички, че така искам да се случат нещата. Ти можеш да им разкриеш плана си.

Морис изгледа Уебър любопитно. Той беше сдържан, спокоен мъж, но в очите му имаше блясък, имаше някакъв трепет.

– Това ще разклати лодката, господин директор. Хората няма да са доволни.

– Чудесно. Плащат ми, за да поемам рискове. Ти си първият ми в агенцията. Така че, както вече казах, просто не прецак- вай нещата.

Морис се усмихна. Трепетът беше изчезнал от погледа на директора. Младият мъж изпъна палци в жест „няма проблем“ и след това двамата се ръкуваха.

– Трябва да свършим това, Поунзор - каза Уебър. - Сериозен съм.

Джеймс кимна бавно. След което стеснителната усмивка се върна на лицето му, докато напускаше офиса.

Мари почука на вратата на Греъм Уебър малко преди четири и му каза, че го очакват долу в купола 36. Това беше първата от поредица „градски срещи“, които беше насрочил със служителите на ЦРУ Провеждаше подобни сбирки години наред в собствената си компания, където даваше възможност на подчинените си да изразяват открито идеите си, което също беше част от стила му на управление. Заместник-директорът Питър Пингрей му предложи да го представи на сцената, като по този начин щеше да помогне на Уебър да се установи, но той отказа. Пингрей беше символ на миналото, което новият директор искаше да изтрие. Сандра Бок, началник-щабът му, го съпроводи до личния му асансьор и слезе с него до терасата вляво от главното фоайе. Докато се спускаха, Уебър обмисли последователността от събития през този ден: бележката в чекмеджето му, посетителя в Хамбург. Вече си беше съставил план какво иска да направи в ЦРУ, но не можеше да контролира онова, което приятелите му икономисти наричаха „екзогенни“ 37променливи.

– Какво смятате да кажете? - попита Бок.

– Нищо, което да харесат - отвърна Уебър и и намигна. - Поне ще ги изплаша малко.

Греъм чу повърхностни ръкопляскания, когато пристъпи във фоайето; за момент станаха по-енергични, но бързо затихнаха и накрая спряха изцяло. Хората наистина не знаеха какво да очакват. Бяха любопитни, нервни, раздразнени, но най-вече искаха да видят на живо човека.

Новият директор стъпваше по мраморния под, покрай мястото, на което беше разположена статуята на Донован. Тълпата се раздели, за да му направи място да мине през предната врата. Някои се бяха качили на статуята на Нейтън Хейл 38, за да получат по-добра видимост. Уебър мина покрай скулптурата и се насочи към вратата на куполовидната аудитория. Не беше осъзнал напълно колко напрегнато беше наоколо, преди да види притеснените, очаквателни погледи на служителите си.

В купола беше горещо, нещо нормално при наличието на толкова много хора. Уебър беше без вратовръзка, но свали сакото си, когато се качи на подиума, и го остави на един стол. На лицето му грееше приятната, момчешка усмивка, която използваше винаги когато застане пред публика. Лъчезарната физиономия беше подходяща маска, която му служеше добре.