Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Президентът ми каза, че имаме морален проблем и че задачата ми е да го оправя. Но с цялото ми уважение към всеки в залата, който е от Белия дом, това не е точно така. ЦРУ няма морален проблем, ЦРУ има проблем с производителността. Лошият морал е само симптом. Заболяването е друго. И от това, което чух, то се разпростира от доста дълго време. Сега въпросът е защо ЦРУ има проблем с производителността? Защо много от нещата, с които агенцията се занимава, свършват зле? Ирак, Афганистан, Египет, Сирия. Как можете да работите по- добре за политиците... но, не, забравете ги за момент... как можете да работите по-добре за себе си?

– Като убием повече лоши - разнесе се един глас от задните редове.

– О, много добре - отвърна Уебър, без да се замисля. - Нека превърнем агенцията в организация на паравоенни 39убийци на пълно работно време. Да се откажем от шпионажа и да започнем да трепем хора двадесет и четири часа в денонощието. Съжалявам, приятели, но това също е част от проблема. Ние сме разузнавателна агенция, а не корпорация „Убийци“. От нас се иска да събираме секретна информация, която може да защити страната, а не да се превръщаме в стрелци.

– Какъв е вашият отговор, господин директор? - попита Пингрей от първия ред. - Как предлагате да върнем агенцията в правилния път? Всички чакаме вашето предложение.

Пингрей беше спретнат мъж - нисък, плешив, с кръгло лице. Зададе въпроса добронамерено, с гласа на човек, който знаеше с колко трудности щеше да се сблъска новият директор, макар самият той още да не знаеше. Уебър обаче не го разбра. Той се хвърли на въпроса.

– Отговорът е същият като във всяка друга западаща организация. Трябва да се открие проблемът. След това да се повишат кадърните хора, които могат да се справят с него, и да се уволнят онези, които не могат. Какъв е смисълът да приемеш работата иначе? Не само аз като директор, а всички вие: защо да работим за тази ненавиждана от хората, нископлатена организация - освен да свършим добра работа и да получим необходимото уважение за нея?

С риск да прозвуча нескромно - продължи Уебър, - нека ви споделя нещо: знам как да оправя организации, които са западнали. Цял живот това правя. Но процесът е поетапен. Трябва сами да искате да станете по-добри. Трябва да признаете пред себе си, че ако не се промените, с вас е свършено. За ЦРУ миналото е като наркотик. Налага се да се откажете.

Ето това е краят на моята реч. Обещавам ви обаче, че ще чуете още много от мен. И ви моля, не ръкопляскайте, защото така ще разбера, че не сте чули и дума от онова, което ви казах. Някакви въпроси?

Въздухът като че ли беше напуснал залата. За един момент никой нито проговори, нито помръдна.

- Никой ли няма? - Директорът огледа аудиторията. - Когато сритате някое старо куче, то поне ръмжи. Хайде, хора.

Няколко ръце бяха вдигнати. Служителите зададоха обичайни въпроси относно замразяването на заплатите, отпуските и обезщетенията, на които Уебър каза, че отдел „Човешки ресурси“ биха отговорили по-добре от него. Някой го попита за мнението му за „целенасочените убийства“, което беше евфемизъм за дроновете 40. Отговори, че е прекалено рано, за да има подобно мнение, и да го питат отново след месец. Един човек го похвали за искрените му думи с хладно ръкопляскане. Никой не беше готов да му се противопостави на забележката за производителността, защото повечето от тях знаеха, че е прав. Работеха за една западнала организация, която той беше казал, че ще оправи. Надяваха се да извади агенцията от калта, дори и онези, които го ненавиждаха.

Докато Уебър напускаше купола, беше налегнала студена тишина, също като на погребение, след която последваха тихи разговори, преминаващи към ропот, когато излезе от помещението. Хората се питаха дали наистина мислеше това, което говореше, дали всичко се случваше, или бяха просто глупости, дали новият директор беше решил да рита задници както никой преди него.

Уебър вървеше по мраморния под към фоайето. Сградата на ЦРУ беше построена по бруталистично модерния стил на шейсетте години на миналия век, в който отсъстваше всякаква орнаментика. Нямаше никакви фрески или картини, само звездите по стените, които отбелязваха загиналите по време на служба служители, и празното място, на което се намираше статуята на Донован.

Докато Уебър минаваше покрай входната врата, където служителите се чекираха всяка сутрин, погледът му се спря на един знак до бюрото на охраната. Той изброяваше всички неща, забранени при влизане в сградата: