Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Спри да ме заплашваш, Тим. Знам, че съм прав. Готов съм за всякакви лайняни кампании, които ще проведеш срещу мен.

– Не съм сигурен - отвърна О’Кийф.

Мъжът се изправи и отвори вратата си.

– Навън, моля - нареди той с вяло махване на ръката си. - Опитай се да се успокоиш. Препоръчвам ти да се обадиш на Сирил Хофман, твоя началник. Смятам, че ще иска да си поговорите.

Уебър кимна. Извади от джоба си писмо, което беше напечатал тази сутрин на компютъра си, докато чакаше да дойде време за тази среща в Белия дом. Подаде го на съветника.

– Какво е това? - попита той.

– Покана. Свиквам среща на Комисията за специални дейности. Появи се деликатна информация, за която комисията трябва да е уведомена. Срещата е утре следобед. Не закъснявай. Не ти се иска да пропускаш точно това събиране.

Уебър намигна на съветника и за първи път тази сутрин му се стори, че забеляза следа от притеснение на кръглото лице на О’Кийф.

Уебър се качи в колата си на „Екзекютив Роуд“, частната алея между Белия дом и старата сграда на ръководството. Оскар го попита къде иска да отиде и директорът трябваше да помисли минутка. Налагаше се да види всички карти. Набра личния номер на шефа си Хофман в офиса му на Интернешънъл Драйв, близо до Тайсънс Корнър.

– А, господин директор, мислех си, че вероятно ще се обадиш - каза Хофман.

– Явно се налага да се видим - отвърна Уебър. - Току-що напуснах офиса на О’Кийф.

– Да, няма да е лошо. И то възможно най-скоро, моля. Аз пък току-що затворих телефона на съветника по национална сигурност. Не е щастлив. Трябва да обмислиш онова, което ти е казал.

– Ще съм в офиса ти след тридесет минути. Това е всичкото време, което ми е необходимо за мислене.

– Карай бавно - каза Хофман. - Наслаждавай се на пейзажа. Ти не си импулсивен човек. Ти си бизнесмен. Бизнесът е твоята сила. В другите сфери действаш малко хаотично. Помисли си какво точно правиш.

Уебър пристигна след двадесет и пет минути. Сутрешният натоварен трафик беше започнал да намалява на Паркуей и Път 123. Минаха през портала и се насочиха към сградата на ДНР, която се намираше до една скромна зелена градина между кръстосващите се бетонни магистрали. Личният асистент на Хофман го посрещна долу на стълбите и го отведе горе за срещата с шефа му.

Сирил стоеше с разперени ръце, все едно се готвеше да посрещне завърналия се отдавна изгубен син. В очите му имаше едновременно веселие и заплаха.

– Добре дошъл, момчето ми. Надявам се си помислил здраво и си се вразумил. Историята ти предлага ръка, Греъм, и трябва да я приемеш. Ако не го сториш, ще пропуснеш шанса си. Той няма да се върне. Ще пропаднеш в бездната.

Уебър стоеше прав, изпънат и неподвижен, точно под рамката на вратата на офиса на Хофман.

– Защо остави Морис да го направи? - попита Греъм. - Това не мога да разбера.

– Не бъди задник - отвърна Сирил, отиде до директора на ЦРУ, хвана го за лакътя и го поведе към кръглата конферентна маса. Самият той седна на централното място.

– Може да решиш да се самоубиеш, но поне пий едно кафе преди това - предложи Хофман. - Вероятно кофеинът ще стимулира мисловната ти дейност по начин, който не си показвал досега.

Обади се на асистента си, който влезе с голям сребърен поднос, изрисуван със знака на Азиатската служба за сигурност, която го беше подарила на Сирил в знак на вечна дружба. Върху подноса имаше две малки керамични чаши. Асистентът отиде до лъскавата еспресо машина на директора и направи две кафета - едно за Хофман и едно за госта му. Асистентът сервира чашите и след това предложи поднос с наричаните от Сирил viennoiseries 137. Уебър отказа, но директорът на националното разузнаване се усмихна и взе две за себе си.

– Не четеш история, нали? - попита Хофман. - Имам предвид наистина да я четеш 138.

– Какво общо има тя с всичко това? - учуди се Уебър. Искаше да задържи разговора върху темата. - Чета онова, което ми е необходимо, за да си върша работата.

– Колко просто и утилитарно, но неадекватно - отвърна Сирил, - особено що се отнася до американска история.

– Чел съм конституцията. Заклел съм се да я спазвам и защитавам. Това е достатъчно.

– Не, всъщност не е. Точно това искам да ти обясня. Конституцията е документ, написан на хартия, но значението и е оформено от велики хора и техните решения. В частност, според моето скромно мнение, нашата история е била оформена от решение, което нашият първи президент, Джордж Вашингтон, е взел относно каква република да бъдем: Америката на Александър Хамилтън 139или тази на Томас Джеферсън 140? Република на предвидим ред или непредвидима свобода? Това е бил първият въпрос.