Дейвид Игнейшъс - Директорът

– Разбира се, че си - отвърна Уебър, - особено тази вечер.

– Искаш ли...? - започна тя.

– Какво да искам?

– Искаш ли да бъдеш с мен? - попита Ариел срамежливо и неуверено. Тя хвана Уебър за ръката и го придърпа към себе си. Държеше нещо дантелено в другата си ръка.

– Сигурна ли си? - попита Греъм. - Има стотици правила срещу това. - Погледна към стиснатия и юмрук. - Какво е това? - пожела да разбере той.

Вайс отвори ръка и бикините и паднаха на плота. Беше ги махнала в тоалетната. Краката и леко се разтвориха. Погледна Уебър с желание и отново го дръпна за ръката, но докато той се чудеше, тя се обърна на една страна засрамена.

– Сигурна ли си? - попита отново той.

– Разбира се, че съм.

– Но ти работиш за мен. Могат да ме уволнят за това. Не е правилно.

Острите му думи я накараха да се изчерви. Тя затвори краката си, остави ги да се клатят за момент над пода, след което скочи на него. Изглеждаше засрамена и разгневена, но имаше и още едно чувство някъде там в нея - съжаление.

– Не това исках - каза тя. - Не мога да го направя.

Уебър поклати глава. Усети, че настъпва мигът, в който следва гадната част, когато си окуражил някой да направи нещо, а след това си се оттеглил.

– Можеш да правиш всичко, което пожелаеш, Ариел. Съжалявам, че съм ти шеф. Пробвай ме някой друг път.

Погледът на Вайс стана сериозен. Беше погледът на жена, която е била прелъстена и изоставена. Но имаше и още нещо там. Тя искаше да е ядосана.

– Пробвай ме някой друг път? - Говореше достатъчно силно, за да бъде чута и през стените на сградата. - Това да не е някакъв тест?

– Успокой се. Всичко е наред.

– Флиртуваш с мен от седмици. След това се напиваме и се качваме в апартамента ти. Свалям си гащичките, като си мисля, че това искаш, а после ти се преструваш, че всичко е едно голямо нищо.

– Може би просто трябва да забравим за вечерята тук. Да излезем и да хапнем някой бургер някъде.

– Майната и на вечерята и майната ти на теб, Уебър.

Ариел взе гащичките си от плота, обърна гръб на Греъм,

обу ги и изпъна надолу роклята си.

– Няма да стане - каза тя, докато вървеше към вратата. Погледът и беше насочен към тавана. Уебър беше объркан.

– Съжалявам - повтори той. - Какво искаш да кажеш с това „няма да стане“?

Вайс не му отговори. Тя излезе навън в коридора, зави и изчезна, като всяка нейна стъпка беше знак на възмущение.

На следващата сутрин Греъм Уебър се събуди в обичайния си час - пет сутринта. Излезе навън да побяга покрай реката и да се отърси от махмурлука. Мислеше си за Ариел Вайс и винеше себе си, че я остави да пие толкова много. Когато се върна в сградата си, видя познатото лице на Оскар, шофьора му, стоеше на обичайното си място на паркинга на Вирджиния авеню, съпътстван от железния Джак Фонг, шефа на охраната. Намираха се в нова кола, черен линкълн навигатор, същия модел, който използваше и директорът на националното разузнаване, вместо в стария кадилак ескалейд.

Уебър им помаха и се качи горе, за да си вземе душ и да се избръсне. Планираше да се върне в Лангли тази сутрин и да поеме юздите, да си припомни какво е чувството да управляваш ЦРУ в едно правителство, което вече смяташе за злонамерено и опасно. Вероятно щеше да изнесе още една реч в купола след ден-два и да реши как да разкрие злото, което знаеше, че е било извършено. Докато стоеше под струята на душа, му дойде идея, която изискваше промяна в плановете му за тази сутрин и вместо това трябваше да отиде в Белия дом.

Облече най-хубавия си сив костюм и италианска копринена вратовръзка от „Ферагамо“, която пазеше за специални случаи.

Уебър изчака до седем часа, когато цивилизованите бюрократи ставаха, обади се в Белия дом и помоли да бъде свързан с Тимъти О’Кийф, съветника по сигурността. Хвана го в колата му, на път към големия офис в Западното крило, което гледаше към Пенсилвания авеню. Уебър помоли за среща тази сутрин и О’Кийф - за негова изненада - веднага се съгласи. Каза на Греъм да дойде в офиса му в девет и половина, веднага след сутрешния брифинг на президента с директор Хофман.

Уебър прекара следващите два часа в наваксване с вестниците, които не беше чел по време на нежеланата си отпуска в Западна Вирджиния. Четенето на статиите беше като че ли се опитва да види обект през пречупената светлина на тежка буря. Можеше да различи снежинките, близки и добре оформени, както и по-далечните обекти, покрити в бяло - дървета, покриви, пътища, сгради, - но не можеше да види търсения обект, а само очертанията му.