Дейвид Игнейшъс - Директорът

Уебър поклати глава. Пред очите му замига червена светлина.

– Всичко е измама. Морис е имал помощ. Може и да е по- раженец, но не той е онзи, който е задействал плана. Сирил Хофман си призна пред мен на лодката си, че Морис е заменим. И ако говорим за работа с китайците, Хофман има повече инвестиции в Шанхай, отколкото Морис може някога да мечтае. Така ми каза по време на глупавото ни плаване. Ами руснаците? Как така изведнъж изчезнаха?

– Искам да ти помогна да забравиш всичко, Греъм - каза Вайс.

Уебър си поръча още едно уиски. Първото го беше ударило в главата; беше ял толкова малко по време на престоя си в скривалището, че стомахът му беше празен. Каза на бармана да сложи повече лед в питието му, все едно това щеше да промени нещо. Ариел си поръча още една чаша шампанско и си запали цигара - още едно нещо, което не я беше виждал да прави.

– Не знаех, че пушиш - каза той.

– Много неща не знаеш за мен.

След като приключиха с питиетата и обмисляха да си поръчат по още едно, Вайс стана от стола си, кръстоса ръце на гърдите си и му намигна.

– Не си ли гладен? - попита тя. - Изглеждаш така, все едно не си ял цяла седмица. С какво разполагаш горе, от което една изобретателна жена може да превърне в храна?

Уебър се усмихна.

– Няма нужда да готвиш. Ще те черпя една вечеря.

– Хайде де! Искам да ти покажа, че не съм само единици и нули. Имаш ли паста?

– Да. Както и малко сос песто във фризера.

Греъм плати сметката. Вайс го хвана за ръка и го поведе към изхода на бара. Тръгнаха по дълъг коридор, докато не стигнаха до редица асансьори.

– Откъде знаеш къде живея? - попита Уебър.

– Късметлийско предположение - отвърна жената. - Освен това го пише в папката на бюрото на Мари.

Ариел хвана директора за ръката и се облегна замечтано на рамото му в асансьора. Когато стигнаха на етажа, го прегърна през кръста. Той се почувства странно и в началото не отвърна, но след като Вайс тръгна да се олюлява, докато вървеше към вратата му, сложи ръка на рамото и, за да я придържа. На прага на дома му тя се извърна към него и зачака да я целуне, но ко- гато това не се случи, нежно придърпа главата му към своята, докато устните им не се срещнаха.

– Добре дошъл у дома - каза тя. - Ти си герой.

Уебър отвори вратата смутен. Апартаментът му беше подреден - чистачката беше идвала заедно с един от охранителите му тази седмица, по време на неговата принудителна отпуска. Мястото беше празно, дом на самотен мъж, който прекарва цялото си време на работа. Имаше голям широкоекранен телевизор, кожен фотьойл и малка масичка. Останалата част от декора като че ли беше създадена от скъп дизайнер, който обзавежда апартаментите на директори.

Вайс хвана Греъм за ръката. Изглеждаше объркана, но само за миг.

– Би ли направил нещо, ако смяташе, че нямаш друг избор? - попита тя тихичко.

– Може би. Надявам се никога да не изпадам в подобна ситуация. Защо ме питаш?

– Без причина наистина. Понякога хората просто зациклят, това е всичко.

Уебър отвори бутилка бяло бургундско вино, докато Ариел бъркаше в хладилника в търсене на продуктите за готвене. Извади един омекнал лук, няколко домата, които още преди месец не са ставали за ядене, и три неотворени пакетчета сирене чедър.

– Мъжете не си падат по пазаруването, а?

– Съжалявам. Храня се предимно навън. - Уебър замлъкна засрамен. - Истината е, че ти си първата жена, която ми идва на гости, откакто се преместих в апартамента. Не е ли жалко?

– Всъщност е мило. - Ариел потърка лицето си с пръст. - Къде мога да се освежа?

– По коридора, първата врата вляво.

Вайс се насочи натам. Усещаше се някакво колебание в държанието и, все едно не знаеше кой коридор къде ще я отведе.

Уебър отпи нова глътка от виното си. Може би беше от алкохола или от малкото храна, която беше изял през изминалата седмица, но се почувства замаян. Не беше мъж, който обича да губи контрол над себе си, но в този случай му се струваше неизбежно и се опитваше да реши дали това го кара да се чувства добре или не.

Чу пускането на водата в тоалетната и няколко секунди по- късно затварянето на вратата.

Ариел влезе в помещението, като стъпваше внимателно. Това беше една владееща се, дисциплинирана жена, доктор по компютърни науки. Тя не правеше нищо просто защото и е хрумнало на мига. Набра се и седна на кухненския плот. Черната и рокля закриваше само половината разстояние до коленете и.

– Мислиш ли, че съм красива? - попита тя. Изричаше думите колебливо, все едно никога преди не беше задавала този въпрос.