Стивън Ледър - Гладният призрак

Оставиха трите лодки завързани на мястото, откъдето ги бяха взели, и в гробно мълчание се върнаха към колите. Хауълс ги наблюдаваше, докато си тръгнаха, и чак след това пусна момиченцето от тоалетната.

— Гладна съм — заяви тя.

— Аз също. Умирам от глад. Какво искаш?

— Да си отида у дома. — Софи тропна с крак и той се усмихна. Младежът, който се оженеше за тази млада дама, щеше да има труден живот.

— Питах за ядене — каза Хауълс. — Какво искаш да ядеш?

Хитрият израз, който проблесна на лицето й, беше толкова прозрачен, че мъжът се разсмя на глас.

— Може ли да погледна в кухнята, за да видя какво има? — попита тя със сладък глас. Явно беше свикнала да получава всичко, каквото поискаше от обожаващите я родители.

— Не — търпеливо отговори той. — Ти ще стоиш тук.

— Мястото на жената е в кухнята — заяви Софи, като си играеше с кичур от косата си. Мъжът се намръщи шеговито, а тя го изгледа накриво. — Ще съжаляваш, когато баща ми те хване — заплаши го тя.

Хауълс си замълча.

Конвоят от коли се движеше бавно като погребална процесия по пътя към комплекса. Лин и Суен бяха в първата, даймлерът на Нгъ. Спряха на посипания с дребен чакъл паркинг пред къщата и видяха, че Джил ги чака пред входа.

— Мамка му, Голям братко. Кой ще каже на гуейпор?

— Искаш ли ти? — попита побеснял Лин и изсумтя, а Суен поклати глава. — Аз ще й кажа. А после ще говоря с учителя Чен. Задръж хората при портиерната. Скоро ще се върна, за да говоря с тях.

Излезе от тапицираната с мек плюш кола и тръгна към съпругата на господаря си с отпуснати ръце и приведени рамене. Не можеше да се насили да я погледне в очите. Не уважаваше много бялата жена, която споделяше леглото на Главата на дракона, но не и ранга му, и винаги се беше опитвал да има колкото е възможно по-малък досег до нея. Естествено, че не се страхуваше от гуейпор, но сега тя беше като жив укор за провала, за неуспеха му да защити господаря си, нейния съпруг.

Струваше му се, че с всяка крачка към нея вината му нараства. Притискаше го като тежък товар върху раменете и шията, навеждаше гърба му и караше краката му да се подгъват. Той опита да се изправи, да изпъне рамене, но тежестта само стана по-голяма. Спря на десетина метра от нея и заби поглед в обувките си, почервенял до корена на космите си.

— Къде са те? — попита тя тихо. — Какво стана?

Обърна се към него на китайски, и както винаги Лин се учуди колко добре се справяше с този толкова труден за повечето гуейло език. Но й отговори на английски. Тя беше гуейпор и нищо не би могло да го накара да й говори на собствения си език. Винаги беше имало разлика и според него тя трябваше да се подчертава.

— Съжалявам, госпожо Нгъ — каза той. Насили се да я погледне в очите. — Човекът хвана съпруга ви и го отвлече във водата. Носеше леководолазно оборудване. Не знаем какво се е случило с него.

Джил залитна, сякаш Лин я беше ударил. Обви ръце около стомаха и се наведе с тих стон като наранено животно.

— А дъщеря ми? — попита го пак на китайски.

Лин поклати глава:

— Съжалявам. Нямаше следа от нея.

Джил припадна. Големия брат не знаеше какво да прави. Пристъпи несигурно напред и спря до вратата, объркан от скръбта й. Спаси го домашната прислужничка, която притича по коридора и клекна до господарката си, като й говореше тихо, помогна й да се изправи и я поведе навътре. Лин въздъхна с облекчение и им обърна гръб. Да съобщи новината на учителя Чен нямаше да е по-лесно, но той поне щеше да приеме нещата по мъжки и щеше да знае какво трябва да правят от тук нататък. Заобиколи къщата отдясно. Стъпките му скърцаха по камъчетата. В това крило на дома се намираха спалните и макар да беше следобед, пердетата им бяха дръпнати. Изглеждаше така, както и сутринта. Алеята се стесни, а после се раздели на две. По-широката водеше обратно към къщата, а другата извиваше наляво през група плодни дръвчета и край малък басейн със златни рибки, към едноетажна къщичка на Чен, заобиколена с високи палми. Къщата не се виждаше от резиденцията, но Лин чу птичите песни доста преди да стигне до нея. Чен седеше на стъпалото пред входа с клетка в скута, навел настрани глава, заслушан в приятната песен на жълто-кафявата птица.

Големия брат застана пред стареца, погледна плешивата му глава и коленичи, подпрял длани на коленете, привел гръб към земята. Главата му беше по-ниско от тази на Чен и показваше уважението към възрастта и поста, който той заемаше. Лин не беше коленичил пред никого от дълги години. Тази стойка беше за по-младите, коленете му изпукаха болезнено, мускулите на бедрата се стегнаха като пружини, но лицето му си остана безизразно.