Стивън Ледър - Гладният призрак

Излезе на повърхността до наетата яхта, остана скрит зад привързаната към нея лодка цяла минута, за да провери дали наоколо е чисто, и се измъкна от водата на дървената палуба при кърмата. Прибра леководолазната екипировка в машинното отделение, навлече един халат и коленичи на стол в трапезарията, за да огледа залива с бинокъл. Мъжете, които бяха на сушата, сега гребяха с лодки на около седемстотин метра от брега, а две мощни моторници се поклащаха във водата близо до входа на залива. Хауълс знаеше, че скоро щяха да прекратят търсенето. Нямаше как да разберат дали е доплувал до някоя яхта, или просто е излязъл на брега на едно от стотината места по периферията на залива, откъдето можеше да изчезне с кола. А дори и да решат, че най-вероятното скривалище е яхта, в залива те бяха най-малко хиляда. Само край жилищния квартал „Марина“ имаше място за триста корабчета. Щеше да мине почти месец, докато претърсят всички, а тъй като беше средата на седмицата, повечето от тях щяха да са заключени. Не му оставаше нищо друго, освен да чака.

— Десет часът е, Голям братко — каза Суен.

— Знам — изсъска Лин. — Но какво да правим? Да го изоставим ли? Искаш ли сам да обясниш на баща му и братята, че сме го оставили да умре под водата?

Суен наведе поглед, засрамен от избухването на Големия брат, макар да знаеше, че е прав и е изрекъл онова, което мислеха и останалите. Гребяха в кръг повече от два часа и не бяха видели нищо освен гнили зеленчуци, трески и найлонови торбички. Ако все още бяха под водата, двамата мъже със сигурност бяха мъртви. А ако бяха излезли на сушата, значи не са ги забелязали. И в двата случая просто си губеха времето.

Лин използва радиостанцията му, за да разговаря с хората в лодките, моторниците и групите на сушата. Нищо. Изправи се на носа, сложи ръце на хълбоците и вдигна гордо брада, сякаш предизвикваше леководолаза да излезе, за да се бият като мъже.

Дуган четеше „Стандарт“ с третата си чаша кафе, когато телефонът звънна.

— Добро утро, Патрик Дуган.

— Здрасти, хлапе. Какво ново?

— Нищо особено. Работа, както всеки ден — отговори Цвете.

— Как е изгледът от най-високата сграда в Хонконг? — попита той.

— Само мога да си мечтая за него — отвърна тя. — Не съм толкова важна клечка, че да разполагам с кабинет с изглед. Нито пък да работя по високите етажи. Ако видиш преградките, зад които се трепя по цял ден, ще си умреш от смях. Как се чувстваш през тази великолепна утрин?

— Сръчен — отвърна той. — Ще си паднеш по мен.

— Не знам за какво говориш, Патрик Дуган. Надявам се разговорът ни да не тръгне към някакви мръсотии.

Патрик се засмя и разля чашката с кафе върху документите на бюрото.

— Шибана работа — възкликна ядосано той и скочи прав.

— Излъгала съм се — изкикоти се Цвете. — Вече се започна. Сигурно сега ще поискаш да знаеш какъв е цветът на бельото ми.

— Разлях си кафето върху проклетото бюро — измърмори кисело полицаят. — Защо все на мен ми се случва? — Вдигна най-горния лист за краищата и внимателно изля тъмната течност в кошчето за боклук. Добре, че не успя да намокри двете папки отдолу. — Днес не ми върви.

— Горе главата. Ще ти потръгне.

— Свободна ли си довечера? — попита Дуган. — Момчетата от отдела за борба с организираната престъпност имат купон в „Горещи клюки“. Ще празнуват голям удар по наркотрафика. Можеш да прочетеш за това на трета страница в „Стандарт“.

— Звучи чудесно. В колко часа?

— Доста късно. Трябва да свърша куп работа. Да речем към единадесет. Ще вечеряме там в ресторанта, сервират цяла нощ.

— Добре. Тогава ще се видим там в единадесет.

— Хей, преди да затвориш, ми дай номера си в банката. Опитах да се свържа с теб на няколко пъти, но телефонистката май не знае къде да те открие. — Патрик усети, че тя се поколеба, но след секунда весело му продиктува номера си. Той го записа на първата страница на настолния бележник. — И още нещо…

— Какво?

— Какъв цвят е бельото ти?

— Няма да ти кажа, за да откриеш сам — засмя се чувствено тя и затвори. „Господи“ — въздъхна Дуган. Нощта му се струваше безкрайно далече.

В един на обяд Лин най-накрая преустанови търсенето. Свърза се с моторниците и заповяда да чакат при изхода от залива и да проверяват всяка яхта, която излиза. Ако е възможно, да ги претърсват, а ако не, да записват името и идентификационния номер. Остави двама от хората си на пристана до „Марина“ и още няколко, пръснати по брега на залива, но дълбоко в душата си знаеше, че вече е твърде късно. Онзи гуейло е бил подготвен добре. Сега или беше в безопасност на борда на някоя яхта, или отдавна е доплувал до брега и се е измъкнал.