Стивън Ледър - Гладният призрак

— Не мърдай! — извика той, като изстрелваше думите като куршуми на картечница. Знаеше, че китаецът ще се подчини по-скоро на авторитетен и висок тон, отколкото на тих шепот. — Не поглеждай надолу. Остави куфарчето на земята. — Нгъ се подчини и се изправи с отпуснати ръце. — А сега хвърли и пистолета.

Саймън се поколеба. Хауълс беше сигурен, че китаецът ще е въоръжен и ще носи радиостанция. Пистолетът и предавателят не биха работили под водата, но по-добре да се отърве от тях още сега.

— Направи го или тя ще умре — извика той и видя как Нгъ трепна. Главатарят на триадата бръкна отзад и извади пистолета, наведе се и го остави до куфарчето.

— А сега предавателя.

Саймън извади малката радиостанция и я пусна върху каменните стъпала, тя изтрака надолу и падна в тъмната вода.

— Слез по стълбите към мен — заповяда похитителят.

Нгъ остави пистолета си на земята и Лин затаи дъх.

— Какво правиш, Лун Тао? — каза си той на глас. Саймън се изправи и след няколко секунди извади нещо от вътрешния си джоб и го хвърли на стълбите. Даже и през бинокъла не можа да види какво е. Той огледа пристана. Нищо. И пътят беше чист. Какво, по дяволите, ставаше? Извика корабчетата по радиото. Не, нищо не са видели. Нямаше лодки на път към Хебе Хевън. Нгъ бавно започна да слиза по стълбите към водата. Внезапно Лин разбра, истината го удари като гръм. Вдигна рязко радиостанцията към устните си.

— Във водата — изръмжа силно. — Той е в проклетата вода! Веднага докарайте лодки!

Хукна надолу по хълма, плъзгаше се и залиташе из храстите, без да забелязва клоните и тръните, които разкъсваха панталоните му. В движение извика всички групи и им заповяда да се съберат на пристана, а после повтори същото към мъжете при лодките. Не изчака да чуе потвърждението им, а продължи да тича, за да измине разстоянието до пристана колкото е възможно по-бързо. Наклонът свърши и той се шмугна между дърветата, прескочи стената и пресече на три скока пътя с размахани ръце. Стъпките му отекнаха глухо по асфалта. Наоколо вече се чуваше шумът от приближаването на останалите.

Нгъ изглеждаше безкрайно объркан. Слезе четири стъпала, спря и попита:

— Ами парите?

— Продължавай надолу — отвърна непознатият. — Слез или тя ще умре.

Саймън мина още две стъпала. Мислите объркано препускаха из главата му. В основата на всичко бяха парите, но гуейлото поиска да ги остави. В това нямаше никакъв смисъл.

— Къде е Софи?

Мъжът направи знак с ръце. Нещо метално, може би верига, блесна между пръстите му.

— По-бързо — каза той. — Продължавай да слизаш.

Нгъ слезе до водата. Леководолазът се изправи. Рамената му се показаха над водата.

— Ще те заведа да видиш дъщеря си — каза той. Гласът му беше силен, но спокоен, всяка дума премерена и ясно произнесена.

Саймън още не беше сигурен. Зад себе си чуваше викове и шум от тичащи мъже. Обърна се да погледне нагоре към стълбите, усети как похитителят го хвана и го дръпна за глезена. Опита се да запази равновесие, но онзи беше твърде силен и той падна напред, размахал ръце. Удари се във водата и въздухът изскочи от дробовете му. Опита се да си поеме дъх, но глътна солена вода и едва се сдържа да не повърне. Ръката на гуейлото го обхвана около врата и притисна устни към ухото му.

— Ще се движим под водата — прошепна той. — Постави това в устата си и дишай бавно. Водата ще ти навреди на очите. Затова ги дръж затворени.

Към лицето на Саймън се приближи сребрист цилиндър с черен наустник. Не искаше да се подчини, но в объркването си стори каквото му казаха. Щом зъбите му се сключиха върху наустника, мъжът го дръпна под водата и ушите му се изпълниха с шум и вода. Солта щипеше ноздрите му и той посегна да стисне носа си. Усещаше как гуейлото рита с крака и чувстваше, че тялото му се движи във водата. Отвори очи, но водата щипеше ужасно. Спусна клепачи и се концентрира върху дишането. Усети нещо твърдо да обхваща китката на лявата му ръка, ушите му заглъхнаха, тъй като нападателят продължи да го дърпа към дъното.

Лин тичаше и ревеше като бик. Предавателят му падна и се разби на асфалта, но той не обърна внимание. Един от бойците, Кени Суен, го настигна и това подсили адреналина му, накара го да тича още по-бързо. Двамата размахваха ръце и дишаха тежко. Художникът вдигна глава, видя тичащите към него мъже и изправи гръб. Рибарят в края на пристана се надигна, забравил въдицата си.

— Водата — извика Лин. — Водата! — Посочи стълбите, но двамата мъже го гледаха объркано. Суен го изпревари и със сигурност щеше да стигне стълбите преди него, така че той спря, направи с длани фуния пред устата си и изрева: — Намерете Лун Тао. Той е във водата! — Художникът пръв разбра, хвърли четката си и хукна към долната площадка. Рибарят го последва веднага. Големия брат затича след тях и в движение извади пистолета от кобура. Суен стигна пръв до стълбите, следван по петите от художника и рибаря. Когато Лин дотича до тях, и двамата държаха в ръцете си пистолети и се взираха надолу във водата.