Стивън Ледър - Гладният призрак

В кабинета бяха само четирима, но помещението изглеждаше претъпкано и потискащо. Избягваха да се поглеждат, като изпокарани роднини преди прочитане на завещание. Джил не можеше да ги разбере. Кризата би трябвало да ги сближи, а вместо това сякаш ги изолираше и всеки от присъстващите оставаше в собствения си затворен свят. Точно сега на нея й беше необходим физическият контакт със съпруга й, да усети ръката му около раменете си, успокоителното докосване до кожата му. Но тя не смееше да показва чувствата си пред мъжете. Най-лошото беше, че се страхуваше той да не откаже да я прегърне, да се засрами от нея и да я отблъсне. Сега разбираше с каква власт разполага, колко силно се контролира, когато трябва да се справи с някоя криза. Това не беше онзи Саймън, когото познаваше, въпреки че понякога я поглеждаше с успокоителна усмивка. За пръв път малко се боеше от съпруга си. Би трябвало да е като него, силна и сдържана. Публичното показване на истерия нямаше да й помогне с нищо.

Телефонът звънна и всички подскочиха. Даже и Чен. Нгъ почака да звънне три-четири пъти, преди да вдигне слушалката, за да не изглежда, че е толкова разтревожен. Лин се измъкна от стаята, за да слуша разговора от другия апарат.

— Имаш ли парите? — попита гуейлото.

— Да. Искам да говоря с дъщеря си.

— Ще можеш да говориш колкото си искаш, щом получа парите — отвърна Хауълс. В слушалката се чу щракване, Лин беше вдигнал другата в хола.

— Искам да говоря с нея сега — твърдо каза Нгъ.

— Тя не е с мен. Щом ми дадеш парите, ще ти кажа къде е.

— Как бих могъл да ти вярвам?

— Нямаш друг избор. А сега слушай внимателно. Ще го кажа само веднъж.

— Слушам.

— Знаеш ли мястото, наречено Хебе Хевън, на около половин час път с кола от дома ти?

— Да.

— Там има пристан с формата на буквата Г.

— Да.

— Паркирай колата си на пътя и ела пеша до пристана. Вдясно, като застанеш с лице към морето, има бетонни стъпала, които водят надолу към водата. Искам да ме чакаш там точно в седем. Сам. С парите. Ако не си там, момичето ще умре. Ако не си сам, момичето ще умре. Ако не носиш парите, момичето ще умре. Разбра ли?

— Да.

Линията прекъсна.

Саймън стана иззад бюрото и отиде до картата.

— Какво каза той? Какво каза? — попита Джил.

— Хебе Хевън — отговори съпругът й. — Трябва да занеса парите след един час в Хебе Хевън.

Лин влезе в стаята. Чен стана от дивана и изпъшка тихо. Разтри лявото си коляно и бавно размърда крака си напред-назад.

— По море или по суша — каза той тихо, сякаш говореше на себе си. — Може да дойде и от двете страни.

Нгъ кимна. Обърна се към Лин:

— Трябва да пристигна сам, но ако действаме внимателно, може да успеем да поставим един или двама души близо до пристана, дори на кея. Да се правят, че ловят риба, или рисуват, или нещо друго. Не повече от двама и те трябва да тръгнат веднага.

Лин излезе, без да каже дума, и след по-малко от минута една кола потегли.

— В морето ще бъде по-трудно — каза Нгъ.

— Не е така — показа към картата старецът.

Заливът на Хебе Хевън беше дълъг два километра и широк един. Невъзможно голям район за патрулиране по вода, но излазът към открито море беше широк само неколкостотин метра.

— Тук — каза Чен. — Две лодки, поставени между бреговете при Чук Кок и края на Пак Ма Цуй, ще преградят целия пролив. Ако приемем, че той ще дойде откъм морето, можем да го пропуснем да влезе, а после да затворим вратата. Ще му дадеш парите, но той няма да има накъде да бяга.

— Освен ако не е оставил лодката си вече в залива.

— Постави хора по плажа. Няма да са нужни много.

Лин се беше върнал.

— Няма да е трудно — съгласи се той. — Всички имат радиостанции. Но ако решим да ги изпращаме, трябва да го направим сега.

Нгъ кимна и Лин веднага излезе да каже на хората си. Този път тръгнаха три коли. Джил седеше сама върху дивана, чувстваше се самотна и напълно излишна.

— Така — произнесе замислено старецът. — Да речем, че идва с лодка. Ние затваряме пролива, след като мине. Той взима парите. Въпросът е дали детето е с него. — Цъкна с език и бавно заклати глава. — Не — провлече той. — Мисля, че ще дойде сам.

— Това не е сериозен проблем — обади се Саймън. — Щом го хванем, той ще ни каже къде е Софи. Не се съмнявам в това. Изобщо не се съмнявам.

Леденото спокойствие в гласа му шокира Джил. Никога досега не беше чувала мъжа си да говори по този начин и за пръв път разбра каква власт притежаваше той. Власт над живота, смъртта и болката.