Стивън Ледър - Гладният призрак

— Не знам. Когато бяхме деца, ние се чувствахме толкова близки, че винаги знаех какво я тревожи, без дори да ми казва. След като се омъжи, всичко се промени.

— Случва се. Съпругът става по-близък от брата.

— Да, знам.

— Може би има проблеми с мъжа си и затова се е разтревожила. Да са се скарали или кой знае.

— Не, той беше при нея, пръв вдигна телефона. И не ми звучеше, като да са се карали. Пък и освен това те никога не се карат.

— Нали каза, че той ръководи триада. Това е доста жесток начин на живот.

— Не — стисна убедено устни Дуган. — Той никога не я е наранявал и никога няма да го стори. Обича безумно Джил и Софи. Извън семейството си е жесток човек, убиец, върши доста мръсотии. Но държи Джил и Софи надалеч от всичко това.

Цвете се усмихна и кимна.

— Добре. Все пак се тревожиш за сестра си, нали?

— Извинявай. Не исках да се нахвърлям върху теб.

— Изобщо не си ме обидил. Просто се тревожиш за нея. Иска ми се и аз да имах наблизо брат, който да ме подкрепя.

В близост се въртеше един сервитьор с поизцапана синя риза и къси черни панталони. Дуган направи с ръка знак като за писане и посочи, че иска да плати.

— Утре ще й се обадя.

— Можем да минем да я видим, ако искаш.

Дуган страшно хареса начина, по който тя се изрази. „Ние“, сякаш приемаше, че двамата наистина са партньори. Но да посещава къщата на Нгъ всъщност не беше любимият му начин да прекарва свободното си време. Когато минаваше край охраната, винаги имаше усещането, че навлиза във вражеска територия, а очевидният показ на богатство го изнервяше и малко го ядосваше. Най-много се дразнеше от начина, по който Джил със задоволство се обграждаше със скъпи мебели, произведения на изкуството и старинни източни предмети, които тя толкова обичаше да събира, с вечно готовите да изпълнят всяко нейно желание прислужници. Къщата изобщо не му приличаше на истински дом, а на обсипана с богатства клетка.

Келнерът пристигна със сметката на продълговат метален поднос. Дуган плати в брой — и двете му кредитни карти бяха почти изчерпани. А сега изобщо не би искал келнерът да се върне с извинителна усмивка и да му каже, че има проблем с картата.

— Искаш ли да идем някъде да пийнем нещо? — попита той и се изправи.

— Не ми се пие тази вечер — отвърна Цвете. — Какво ще кажеш да се приберем у дома? — Беше девет часа вечерта. Патрик се усмихна широко и я хвана под ръка. Келнерът се върна с няколко зелени банкноти и монети на подноса, но той му махна и тръгна с нея към вратата, не можеше да откъсне поглед от примамливите движения на бедрата под роклята, от блестящата коса, разпръсната около рамената.

Лекото поклащане на яхтата и плискането на водата около корпуса действаха унасящо и Хауълс разбра, че скоро ще заспи. Беше се настанил удобно на плетен дървен стол, подпрян на вратата на каютата. Момиченцето седеше с кръстосани крака в средата на леглото и го гледаше. Етапът на плача отмина, пък и той изобщо не я закачаше, така че и страхът й намаля. Беше спряла да хленчи да я пусне и престана да го заплашва, че няма да говори. По някое време се направи на припаднала и легна по гръб, издавайки носови звуци като обърната костенурка. Сега пък се правеше на обидена. Заплаши го с полицията, с баща си и телохранителите му, а очите й излъчваха пламъци. Сега мъжът очакваше всеки момент отново да го атакува. Това дете наистина беше голяма напаст.

— Ще съжаляваш — заяви тя.

— Аз вече съжалявам — засмя се Хауълс. — Ако не млъкнеш, ще спиш в тоалетната.

Докато беше в Цим Ша Цуй, я остави заключена в тоалетната. Мина му мисълта да я върже и да й запуши устата, но реши да не го прави, защото детето можеше да се изплаши и да се задуши. Малката тоалетна беше облицована с дърво, нямаше прозорец, а най-близката лодка се намираше достатъчно надалеч, за да не бъдат чути виковете й. Пък и тя скоро би се изморила да крещи. Но ако не го оставеше да заспи, наистина щеше да я заключи там.

— Спи — каза той.

— Не искам да спя. Искам да си ида у дома.

— Ще си идеш. Утре — излъга с лекота Хауълс. Още не беше решил какво да прави с нея. Досега не беше убивал дете, но знаеше, че може да го направи. Всичко зависеше от начина, по който щеше да се развие планът му. В момента тя му трябваше жива, за да я покаже на Нгъ, ако той откажеше да се появи, докато не разговаря с нея. Дръпна стола и си събу обувките.

— Родителите ми ще се тревожат. Ще ме търсят навсякъде.

— Те знаят, че си с мен — търпеливо каза Хауълс. — И ще са спокойни.