Стивън Ледър - Гладният призрак

— Един милион долара не са много пари — каза той.

Същата мисъл беше минала и през главата на Саймън. Всеки, който го познаваше, знаеше, че той би платил много повече за живота на дъщеря си. Защо не два милиона? Или пет? В Хонконг имаше още най-малко сто други семейства, които със същия успех биха могли да бъдат изнудени за един милион. Защо гуейлото рискуваше да си навлече преследването на триадата? Освен ако не беше нещо лично. Само това имаше някакъв смисъл.

— Какво има? — попита Джил. — Какво от това, че не са много пари?

— Господин Чен иска да каже, че нямаме проблеми да ги съберем — успокои я Нгъ. Нямаше смисъл да я притеснява. Всъщност той държеше близо милион в сейфа в спалнята им. Парите бяха най-малкият проблем.

— Ще дойда пак утре сутринта — каза Чен и си тръгна. Роза донесе чая на Джил. Нгъ взе чашата от подноса и я вдигна до устните на жена си. Зачака тя да отпие. Тя отново изтри очи и подсмръкна.

— Извинявай — прошепна Джил.

— За какво?

— Задето съм толкова слаба жена.

— Не ставай глупава — прегърна я той и зарови лице в косата й. — Всичко ще бъде наред. Обещавам ти. Няма да позволя да й се случи нищо лошо. — Искаше му се да изпитва поне малка част от тази увереност.

— Тази вечер ми се струваш някак отнесен — каза Цвете.

Гласът й го изтръгна от мислите му и Дуган се усмихна.

— Малко съм изморен. — Намираха се в един тайвански ресторант. Киното беше препълнено и не можаха да си намерят места, затова решиха да отидат някъде на вечеря.

— На толкова шумно място човек може да се измори само от навалицата наоколо — засмя се тя.

Вярно. Ресторантът беше претъпкан с китайски семейства, които по принцип се хранеха шумно. На най-близката маса имаше три деца, едното играеше на електронна игра с досадно бипкане, а останалите се стреляха с пластмасови пистолети, които святкаха и бръмчаха. Двамата възрастни мъже размахваха клечките си във въздуха, сякаш се опитваха да хванат някакви невидими насекоми, и разговаряха с високи, пискливи гласове. Една жена се наведе под розовата покривка и шумно изплю сдъвканите пилешки кости на пода. Сервитьорът се приближи и наля чай в чашите им от мръсен и очукан чайник, чийто капак беше вързан за дръжката с парче найлон. Въздухът гърмеше от спорове и смях, почукване на клечките за хранене, тропане на съдове и тракането на металните колички в кухнята, натоварени с мръсни чинии. Дори вентилаторите над главите им стържеха и се клатеха в напразните си опити да раздвижат задимената атмосфера.

Цвете и Дуган седяха един до друг на маса за шестима. Бяха си поръчали пържени бамбукови връхчета с чесън, сладко-кисела супа и телешко с чушки и зеле със сос. А сега пълнеха малкото останало в стомасите им място с пържен ориз. Клечките за хранене на Патрик висяха на десет сантиметра над купичката му с ориз, преди Цвете да прекъсне мислите му.

— Липсват ми старите кръчмички на Бърни — каза той.

— Ъ? — възкликна тихо тя. Китайците използваха този звук за изразяване на хиляди различни неща, като се започнеше от „моля“, през „добре“ и се стигнеше до „ресторантът гори, но имаме време да си доядем ориза“. Дуган предположи, че тя просто не го е разбрала.

— Една верига от заведения за хранене в Англия — обясни той. — Предлагат пържоли, пържени картофи и замразен боб с коктейл от скариди за предястие, и парче торта за десерт. И почти пълна тишина по време на ядене. Благословено място.

— Толкова ли ти липсва Англия? — попита тя.

— Не, просто се шегувам. Храната е едно от най-хубавите неща в Хонконг, тук можеш да избираш между стотина кухни: тайландска, корейска, различни видове китайска, японска и дори английска. Не, Англия не ми липсва чак толкова.

— Тогава какво се е случило в службата ти, та си толкова мрачен? — настоя Цвете и му наля бира от бутилката.

— Всъщност не е заради работата. Мисля си за Джил… — не довърши изречението и Цвете забеляза, че погледът му пак стана замислен. След малко Дуган се усмихна. — Извинявай, пак се отнесох, нали?

— Няма значение. Мога ли да ти помогна някак?

— Не, вероятно се тревожа за глупости. Тя ми позвъни сутринта, обадил й се някакъв таи и се представил за инспектор Холт, моя приятел, когото обраха в „Горещи клюки“. Помоли ме да проверя дали няма двама със същото име, но когато след това й звъннах, ми каза да не се занимавам. Само че ми звучеше напрегната, сякаш плачеше.

— И затова смяташ, че има някакви неприятности?

Патрик сви рамене и остави пръчиците на масата. Облегна се на стола и въздъхна дълбоко.