Стивън Ледър - Гладният призрак

Болеше го вратът и чувстваше устата си неприятно суха, но му се беше случвало да се събужда и в далеч по-неудобна поза в тесните окопи на Фолкландските острови или под ослепителното слънце на либийската пустиня. Не можеше да се оплаква от луксозната яхта. Използва тоалетната с отворена врата, за да наблюдава момичето. Изтри се с влажна хавлиена кърпа и се избръсна, като използва флакон с пяна и самобръсначка, която си купи предния ден, но сега се сети, че е забравил да си вземе четка за зъби. Нищо, на фронта не си беше мил зъбите седмици наред. Пастата за зъби имаше специфичен мирис, който дори и хора могат да усетят в джунглата или в пустинята. Сапунът също. Изплакна устата си с топла вода и изтърка зъбите си с пешкира, за да ги почисти от неприятния вкус на съня.

Софи не се събуди и дори не реагира, когато той отвори вратата и отиде в кухничката да стопли вода в чайника. Направи си голяма чаша кафе, сложи три бучки захар в нейната и наля наполовина мляко и наполовина кафе, както сам обичаше да го пие като малък. Неговото кафе остана горчиво, както го харесваше сега. Тръгна с чашите към спалнята и си помисли, че някъде в душата му все пак трябваше да е останала капчица морал.

Остави чашата на Софи на пода и нежно разтърси малкото телце. Тя изпъшка тихо и стисна възглавницата.

— Събуди се, дете — подкани я той.

Тя измърмори нещо на китайски и се сви на кълбо. Хауълс погледна часовника си. Пет и тридесет и пет, трябваха му точно двадесет минути, за да закара лодката до брега и да стигне до уличен телефон. Вдигна я на ръце заедно с възглавницата и завивката и я занесе в тоалетната. Остави я на пода, затвори вратата, заключи, отнесе недокоснатата й чаша в кухнята и изля течността в мивката.

Саймън Нгъ чакаше обаждането в кабинета, седнал неподвижно зад бюрото с ръце със сплетени пръсти върху плота. Лицето му беше безизразно, на пръв поглед спокойно. Единственият признак за напрежение беше фактът, че несъзнателно въртеше брачната халка на пръста си. Тревогата на жена му беше очевидна. Джил седеше на дивана с бледо и изпито лице, въпреки усилията да се сдържа, ръцете й трепереха. Тя рядко ставаше по това време. Винаги беше обичала да си поспи, а животът с Нгъ й позволяваше да живее, без да се притеснява от някакво работно време. Беше облечена в дънки и сива памучна блуза, косата й изглеждаше тъмна и изтощена. Саймън беше безупречен както винаги — в тъмносин двуреден костюм, чисто бяла риза и вратовръзка. „Облечен като убиец“ — помисли мрачно Джил, макар да съзнаваше, че като се показваше в този раздърпан вид, срами съпруга си пред хората му. Опита се да му се усмихне, но той сякаш изобщо не я забелязваше, затънал дълбоко в мислите си. Вляво от него на бюрото лежеше малко кожено куфарче. То беше затворено, но тя знаеше, че вътре има един милион долара.

До нея седеше Чен, свикнал с ранното събуждане. Той често ставаше да гледа зората и да се наслаждава на чуруликането на птичките, които огласяваха собствеността си над малкото пространство на клетките. Старецът също изглеждаше спокоен, седеше с изправен гръб и отпуснати върху коленете ръце.

До отворената врата стоеше едър мъж, висок над метър и осемдесет, с широки рамена и мускули, истински кошмар за шивача. Името му беше Лин Винуа, но от пет или повече години изпълняваше ролята на Хун Куан на триадата и всички го наричаха Големия брат. Беше започнал като уличен боец от най-ниския ранг на Червен прът, отговаряше за един от публичните домове за малолетни на триадата на Нгъ в Монкок. Изкара известно време в Чо Хай, ръководеше бързо разрастващия се застрахователен рекет и когато се освободи постът на Хун Куан, Саймън назначи Лин. Дори само заради външния му вид никой не смееше да не се подчини на Големия брат. Косата му беше разделена на път по средата, вързана на тила в малка опашка, а под многократно счупвания нос имаше тънки, извити надолу мустаци. Лин беше едър и грозен, но Нгъ не му плащаше, за да печели конкурси за красота. Той получаваше заплата, за да бъде здравата ръка на триадата и изпълняваше работата си идеално, а и с ентусиазъм.

Бойците на Лин бяха разпределени в дузина бойни единици от по двадесет, двадесет и петима мъже и той беше оставил две от най-добрите групи да го чакат отвън. На пътя бяха паркирани четири мерцедеса, поршето на Джил и даймлера на Нгъ, шофиран обикновено от Мени. По пътя към комплекса имаше още шест коли. Лин се беше подготвил възможно най-добре, но още не знаеше кой е врагът, нито пък къде ще стане размяната. Гуейлото беше казал на Нгъ, че иска парите в седем и ще му се обади един час по-рано. Това означаваше, че размяната ще бъде на около час път с кола от дома, но по това време на деня това можеше да означава всяко място на острова Хонконг, Каулун или Новите територии. На стената срещу прозореца бяха закачили карта и макар да показваше малък район, Лин знаеше, че има милион места, където един гуейло можеше да се скрие.