Стивън Ледър - Гладният призрак

Детето беше страшно настоятелно. Той никога не се беше женил и нямаше деца. Не познаваше майка си, нито баща си, тъй като те го бяха изоставили като бебе и беше прекарал детството си в сиропиталища и с цяла поредица осиновители. Децата, с които беше израснал, изобщо не приличаха на Софи Нгъ. Обикновено бяха от две крайности — пребити от бой, готови да се подчинят безропотно, или съвсем изпуснати хулигани, които нарочно правят всевъзможни бели. Уменията на Софи да общува и самоувереността й се дължаха на детство, което не познаваше липсата на обич или пари, и той й завиждаше за това. През целия си живот Хауълс беше гледал само напред и не се обръщаше към миналото, не съжаляваше за нищо, но знаеше, че ако животът му беше започнал другояче, то всичко би било съвсем различно. Нямаше да потърси убежище в кралската флота, да го изберат в десантни войски, да воюва на Фолкландските острови и да бъде забелязан от Грей точно когато британското разузнаване беше решило, че е по-добре да използва тренирани убийци от САС, които да му вършат мръсната работа, вместо да си рискуват белите ръчички.

— Гладна ли си? — попита той. Вече й беше направил супа и сандвич със сирене, но тя не ги погледна.

Софи поклати глава:

— Искам у дома.

— Аз също, дете — каза Хауълс. — Аз също. — Чудеше се какво ли щеше да почувства, ако убиеше дете. Да сключи пръсти около вратлето, да чуе чупенето на малките й кости и да види страха в големите й кафяви очи в мига, преди да умре.

Джил за хиляден път се обърна и ритна бледорозовия копринен чаршаф. Един-два пъти беше задрямвала неспокойно, но всеки път се събуждаше внезапно с разтуптяно сърце и тъпа болка в гърдите, която само завръщането на дъщеря й можеше да успокои. Софи изпълваше ума й с хаос от мисли, които я държаха нащрек и й отказваха лукса на почивката. Отвори очи и погледна съпруга си. Той спеше и тя усети вълна от ненавист. Лежеше както обикновено по корем, главата му беше извърната наляво към нея. Дишаше дълбоко и равномерно, лицето му беше спокойно, спеше със съня на праведник. Как можеше? Как можеше да спи в такъв момент? Сякаш прочел мислите й, Нгъ отвори очи.

— Не можа ли да поспиш? — попита той.

— Не. Колко е часът?

Съпругът й извади лявата си ръка изпод чаршафа и се взря в елегантния часовник „Картие“, който Джил беше купила, за да му го подари Софи в Деня на бащата.

— Почти пет. — Изправи се и разтри очи. — Ти остани в леглото — каза той. — Ще ти донеса чай. Гладна ли си?

Джил поклати глава.

— Той скоро ще се обади.

— Знам — отвърна Саймън и стана от леглото. Грабна халата и отиде в кухнята. Тя лежеше неподвижно по гръб, вперила поглед в тавана, сложила ръка на челото си.

Дуган се събуди от чукането на високи токчета над главата му. Разхождаха се напред-назад, чук, чук, чук. Опипа кревата, беше сам. Заслуша се, откъм банята и кухнята не се чуваше никакъв шум.

— Цвете? — повика с надежда, но тя си беше отишла. Умееше да се измъква като котка от леглото и апартамента, без да го събуди. Нямаше нужда да поглежда, за да разбере, че на масата има бележка от нея. Би предпочел да се събуди с целувка за „добро утро“ и с чаша току-що приготвено кафе, но и няколкото думи с цветето му показваха, че поне е мислела за него, когато си е тръгвала.

Първоначално му се струваше смешно, че тя се измъква, без да го буди, но сега вече си задаваше въпроса защо изчезва всяка сутрин. Изглеждаше щастлива тук и като че наистина обичаше да спи с него. Тогава какъв беше проблемът? Не беше омъжена, не беше забелязал да бърза да се прибира вкъщи преди полунощ. Просто когато изгрееше слънцето, нея вече я нямаше.

Погледна часовника си и изпъшка, беше едва пет и петнадесет. Минаваше два, когато накрая тя се изпъна до него изпотена и задъхана като изморено куче. В онзи момент Дуган се чувстваше като прегазен от влак, но и сега не беше по-добре. Но много добре знаеше, че няма да може да заспи. Далечното тропане на вратите на асансьорите нямаше да му позволи. Включи уредбата и музиката изпълни въздуха. Завъртя силно копчето за звука. Щом като нямаше да спи, по дяволите, нека и другите да будуват.

Вътрешният му часовник събуди Хауълс в 5:20. Навикът за ранно ставане беше създаден още в сиропиталището, а после се затвърди в Кралската флота, но това беше нещо различно — естествен начин да се събужда по команда, който никога не му беше изневерявал. Цялата нощ прекара на стола, макар че си беше подпрял гърба с една от възглавниците. Софи беше прегърнала другата и спеше на леглото, облечена в училищната си униформа.