Стивън Ледър - Гладният призрак

Джил не отговори. Нгъ чуваше само хлипанията й.

— Джил, разбра ли? — строго повтори той.

— Да — промълви накрая тя.

Саймън прекъсна разговора и остана с телефона в ръка. Хората му го гледаха тревожно. Трябваше да действа разумно. Първо: да ограничи кръга на осведомените за случилото се. Той позвъни в училището и разговаря с директорката, която беше не по-малко разтревожена от Джил. Нгъ спокойно й обясни, че е станала грешка, полицията наистина е била помолена да изпрати човек, който да вземе Софи от училището и всъщност баща му е ранен при катастрофа и сега Софи е заедно със семейството в болницата.

— Грешката е изцяло моя, госпожице Куинлън — извини се той. — Отидох право в болницата и се обадих на един приятел в полицията с молба да вземе Софи, преди да съм успял да се свържа с жена си. Тя не знаеше, че баща ми е в болница и, изглежда, се е паникьосала, когато сте й се обадили. Чувства се много виновна, че се е отнесла така към вас, но съм сигурен, че разбирате колко е била разтревожена.

Облекчението в гласа на старата мома беше очевидно, след като разбра, че службата, пенсията и съвестта й са спасени. Но Нгъ не беше толкова сигурен, че я е убедил напълно. Ако имаше късмет, тя щеше да му се довери и нямаше да се обажда в полицията.

Лам и Дзъ го гледаха като кучета, които очакват да им покаже накъде да се втурнат. Той кимна рязко и каза:

— Да тръгваме. — Взе сакото си и се обърна към шивача: — Господин Чен, страхувам се, че костюмът ще трябва да почака.

Господин Чен сложи метъра около врата си, притисна длани пред гърдите си и закима с глава:

— Няма нищо, няма нищо — повтаряше той, докато изпращаше Нгъ и телохранителите му.

Саймън застана на тротоара, Лам го пазеше откъм гърба, а Дзъ стъпи на улицата и махна на шофьора да докара колата. Това беше още един от старите служители на триадата — Хю Юнчен, който упорито отказваше да служи без старата си шофьорска шапка, подарена му от бащата на Нгъ преди тридесет години. Нямаше нужда Дзъ да му маха. Хю не беше от онези шофьори, които си четат вестника или отскачат до близката чайна, докато чакат господарите си. Вече беше включил двигателя на даймлера и спря пред тях така, че задната врата се изравни точно с мястото, където стоеше Нгъ. Дзъ отвори вратата, за да влезе Саймън, вмъкна се до него, а Лам се настани на предната седалка, бдителният му поглед не изпускаше нищо наоколо.

Хю тръгна бързо и плавно, поставил едната си ръка върху волана, а другата върху лоста на скоростите. Даймлерът беше единствената от петте коли на Нгъ без автоматични скорости, оставена от уважение към стария шофьор, който така и не се научи да кара автоматик. Четиримата се возеха мълчаливо. Хю никога не говореше, ако не го попитаха нещо, а Дзъ и Лам знаеха, че при напрежение шефът им обикновено се затваряше в себе си, за да обмисли всички възможности в дадена ситуация.

Портите към комплекса ги очакваха широко отворени, Джил ги посрещна на входа на къщата със зачервени очи и следи от сълзи по лицето. Тя се хвърли към съпруга си, прегърна го силно и изплака:

— Какво ще правим?

Той обхвана лицето й с длани и го задържа пред себе си. Долната й устна трепереше и тя се опита да я спре, като я захапа.

— Първо ще запазим спокойствие — отговори тихо Саймън. — С плач няма да помогнем на Софи. Ела с мен. — Прегърна я през тресящите се рамене и я поведе през вратата към хола. Едно от кучетата, чието име не можеше да си спомни, се завъртя объркано около краката на Джил, той го изгледа и то се отдалечи, подвило опашка. Накара я да седне на дивана и застана прав пред нея, така че тя трябваше да вдигне глава, за да го погледне.

— Разкажи ми какво се случи.

Съпругата му разказа за телефонното обаждане на мъжа, нарекъл се Холт, за разговора с брат й, а после с директорката на училището. Саймън усети мирис на алкохол в дъха й.

— След като говори с мен, звънял ли е някой?

— Телефонът звъня на два пъти, но аз не го вдигнах, както ти ми каза.

— Добро момиче — похвали я той. — Не се бой, всичко ще се оправи. — Опита се да го каже уверено, но гласът му издаде ледения ужас, обхванал сърцето му и Джил го усети. — Чакай тук. Аз трябва да говоря с Франк и Рики. Искаш ли още едно питие?

Тя яростно поклати глава. След като той вече беше тук, тя нямаше нужда от алкохол.

Лам и Дзъ стояха в коридора, за да не се натрапват на разтревоженото семейство. Чуха достатъчно от телефонния разговор в ателието на шивача, за да разберат какво е станало, но Нгъ сега им разказа накратко подробностите.