Стивън Ледър - Гладният призрак

Той набързо поръча, изчака сервитьорът да се отдалечи и заговори отново:

— Следващата седмица трябва да отида в Пекин.

— Пак ли? Миналата седмица беше там.

Съпругът й сви рамене:

— Бизнес. Знаеш как е.

Джил много добре знаеше с какъв бизнес се занимава той. Беше разбрала за триадите доста преди да се омъжи за него и приемаше онова, което правеше той. Обичаше го и затова не обръщаше внимание на хората, които постоянно влизаха и излизаха от дома им, на честите отсъствия на съпруга си, на късните телефонни разговори и непрестанното присъствие на телохранителите. Вестниците бяха пълни с истории за убийства в триадите, наркотрафик, публични домове за малолетни, за известните престъпни организации, но въпреки че Саймън ръководеше една от най-успелите групировки, не вярваше лично той да е замесен в някакви жестокости. Съпругът й винаги беше толкова нежен и търпелив към нея, а когато го наблюдаваше да си играе със Софи, сърцето й се разтапяше.

Тя посегна и го погали по ръката:

— Трябва ли да отидеш?

Той кимна.

— Защо точно в Пекин? — попита Джил. — Какъв бизнес може да се прави там сега?

Саймън отдръпна ръката си и в очите му се появи хлад.

— Просто бизнес, Джил. Приеми го така.

„Винаги е такъв“ — помисли си тя. Даваше й всичко, което би могла да поиска, защитаваше я, грижеше се за нея, обичаше я, но част от него оставаше скрита и това я плашеше. Връзката й със Саймън Нгъ продължаваше повече от десет години, но семейство Нгъ ръководеше триадите от векове. Джил често се чудеше какво би станало, ако го накараше да избира — тя или триадата. Но така и не се реши да го стори, защото дълбоко в душата си знаеше какъв щеше да бъде изборът му, а тя не би понесла да го загуби.

Усмихна се и го погали по бузата.

— Просто когато те няма, ми липсваш ужасно.

Саймън хвана ръката й и я поднесе към устните си. Целуна я нежно. Погледът му възвърна топлотата си и той я стисна леко:

— Няма да е за дълго. И ще ти донеса подарък.

Хауълс се върна в хотела, стаята му стоеше недокосната. Той затвори телефона и прибра касетофона в нощното шкафче. Съблече дрехите си и ги хвърли на леглото. Тръгна гол към банята.

По-късно, седнал на леглото, навлякъл дебелия хотелски халат, той набра номера в дома на Нгъ. Отсреща вдигнаха след третия сигнал и някаква жена, която по гласа приличаше на филипинка, напевно изрецитира номера. Хауълс поиска да говори със Саймън Нгъ, но му казаха, че не е вкъщи.

— Госпожа Нгъ там ли е? — попита той.

Отговорът отново беше „не“. На въпроса кога ще се върнат, прислужничката отговори, че не знае. Хауълс затвори и се излегна, сплел пръсти зад тила си, с кръстосани при глезените крака.

Изчака цели два часа, преди да позвъни в дома на Нгъ. Отново се обади филипинката, но този път каза, че госпожа Нгъ си е у дома. Попита кой се обажда и той отговори, че е инспектор Холт. След това почака прислужничката да съобщи на господарката си и да й занесе телефона.

— Здравей, Ник — каза весело тя. — Как си?

Това беше доста неприятна изненада. Изобщо не очакваше, че жената ще познава ченгето, от което беше откраднал личната карта. Изправи се стреснат в леглото, отвори уста, за да отговори, умът му заработи усилено.

— Ник, чуваш ли ме?

Част от него искаше да затвори телефона, за да има време да се съвземе, но съзнаваше, че това няма да промени нищо, защото пак ще трябва да се обади. Най-важното беше да говори със Саймън Нгъ. Нямаше никакво значение като кого ще се представи или дали тази тъпа крава познава ченгето или не.

— Съжалявам, госпожо Нгъ, но мисля, че ме бъркате с друг. Опитвам се да се свържа със съпруга ви.

— В момента го няма. Не казахте ли, че се казвате Холт? Инспектор Холт?

— А кога ще се върне?

— Нямам представа. Кой се обажда?

— Много е важно да се свържа с него, госпожо Нгъ. Той има ли мобилен телефон или пейджър? Не знаете ли къде мога да го намеря?

— Защо, нещо не е наред ли?

„Нищо не е наред“ — помисли си Хауълс. Тя се беше усъмнила. Саймън Нгъ го нямаше и по всяка вероятност тя щеше да се обади на инспектор Холт веднага, щом той затвореше.

— Не, не се тревожете. Но въпросът е спешен, госпожо Нгъ.

— Ами оставете си телефонния номер и аз ще му кажа да ви се обади, щом се прибере.

— Всъщност аз ще си тръгвам след малко и затова е по-добре сам да го потърся. По кое време смятате, че ще се прибере?

— Не знам — изсъска тя и тресна слушалката.

Линията даваше свободно. Хауълс нямаше как да види презрението, с което жената прекъсна разговора, нито да чуе думите, с които го изруга след това, но знаеше, че не е успял да я измами.