Стивън Ледър - Гладният призрак

— Госпожо Нгъ? — Джил така и не свикна с фамилното си име. То нямаше английски еквивалент, а представляваше някакъв носов звук, какъвто никой европеец не може да произнесе правилно. Когато ходеше в Америка или се връщаше в Англия и Саймън не беше с нея, тя се връщаше към моминското си име. Това разрешаваше доста проблеми.

— Госпожо Нгъ? — повтори помощничката.

— Да, Роза, какво има? — Роза беше една от двете прислужници филипинки, които живееха в къщата, готвеха, чистеха и гледаха Софи.

— Телефонът не работи. Някой говори.

— Преплитане на линии може би — отговори Джил. — Остави го за малко, Роза. Може сам да се оправи.

— Да, госпожо Нгъ. Готов ли е списъкът за покупките?

— В кухнята е, Роза. На масата. Мени върна ли се с колата?

— Да — отвърна тя.

— Тогава можеш да излезеш с него. И не забравяй да купиш още джин. — Роза кимна и остави Джил сама в хола на белия кожен диван, зачетена във вестник „Хонконг Стандарт“.

В стаята на Хауълс в хотел „Холидей Ин“ лентата стигна до края и касетофонът се изключи автоматично.

След няколко минути телефонистката се включи в линията.

— Извинете, господин Доналдсън, използвате ли още телефона? — попита тя. Не получи отговор, но апаратът определено беше оставен отворен. „Вероятно не желае да го безпокоят“ — помисли момичето. Странното обаче беше, че продължаваше да е свързан с външна линия. Тя прекъсна връзката, без да се замисля.

Хауълс спря колата и заобиколи, за да отвори вратата на момичето. Само един път водеше от залива Клиъруотър към пристана Хебе Хевън. Той свършваше до редица ниски метални стълбове, поставени, за да не могат колите да достигат до пристана, но точно пред тях се намираха паркингите. Неговата кола беше единствената наоколо. Софи изтича напред покрай дълго, изоставено кану, подпряно на една стена, в което сигурно можеха да седнат в редица двадесет души.

— Къде е? — попита тя и погледна с присвити очи към блестящото море с гора от мачти. — Тук има толкова много корабчета.

— Ето там — посочи Хауълс наляво.

— Онази дървената ли?

— Да. Точно тя. Хайде.

— Много е малка — сви устни тя. — Къде е дядо?

— Там е. Може би е слязъл долу.

Софи сви ръце на фуния пред устата си и извика колкото й глас държи:

— Дядо… Тук сме. — После извика пак на китайски. Пискливото й детско гласче отекна по целия залив.

— Софи, стига — спря я той и я хвана здраво за рамото.

— Ох! — изписка тя. — Боли. Пусни ме.

— Съжалявам. Но не трябва да викаш.

— Ама аз исках дядо да знае, че сме пристигнали.

Момичето замълча, в погледа й се появи съмнение. Недоверието на наранено дете. Един плешив старец седеше в края на пристана на избелял дървен стол и вадеше от кутийка червеи. До него лежеше малка дървена клетка за птици и докато работеше, той говореше нещо на птичката с яркочервена човка.

Хауълс се опита да се усмихне:

— Хайде — каза той. — Нашата лодка е там.

Посочи малката лодка, която се поклащаше на мястото, където я беше оставил. Софи сякаш се готвеше да възрази и затова Хауълс се поусмихна насила и стисна по-здраво ръката й. Поведе я надолу покрай брега, във водата блестяха бели моторници, наред с очукани стари рибарски лодки. Пусна я да върви пред него по дървеното мостче. Отдалеч то не изглеждаше твърде безопасно, съставено от различни по вид и дължина дъски, но отблизо се виждаше, че дървото е здраво и пироните не са ръждясали. Почти не се поклащаше под краката им.

Стигнаха до лодката и мъжът вдигна момиченцето на ръце, за да я постави вътре. Отблъсна лодката, ръката му се плъзна във водата и ръкавът на сакото му се намокри. Софи се разсмя, почти забравила за момент страха си. Той включи извънбордовия мотор. Детето седеше на носа, топнало ръка във водата, а Хауълс управляваше.

Когато приближиха, той изключи двигателя, завърза лодката за парапета и я задържа, докато Софи се изкачи по дървената стълба. После веднага я последва, но тя вече тичаше по палубата и викаше дядо си. Слезе долу, надникна в кухнята, в главната кабина и спалнята и там той най-сетне я настигна. Тя се обърна, изгледа го разтревожено и отстъпи изплашено.

— Къде е той? Къде е дядо? — извика Софи, от очите й изскочиха сълзи.

Хауълс притисна пръст към устните си.

— Шшш — тихо каза той. — Няма защо да плачеш.

Софи започна да хлипа и отстъпи, докато опря в леглото.

— Кой си ти? — попита хлипайки. — Какво ще ми направиш?

— Ще прекараш известно време с мен — отвърна той. — Не за дълго, но трябва да стоиш на яхтата.