Стивън Ледър - Гладният призрак

Дуган внезапно усети как го залива вълна от обич към нея, притисна я към себе си, поставил брада върху главата й. Джил и Саймън ги гледаха.

— Ние ще тръгваме — каза той.

— Благодаря, че дойде — усмихна се Саймън. — И че развесели атмосферата.

Сбогуваха се и тръгнаха, излязоха от хотела, на Дуган вече не му пукаше от погледите и кикота на околните. Беше с най-красивото момиче на света и само това имаше значение.

В таксито Цвете се отпусна в него и въздъхна:

— Тази вечер те видях от различен ъгъл, Патрик Дуган — прошепна тя. — Не знаех, че толкова обичаш децата. А пък те направо те обожават.

Той я прегърна и я целуна по челото. Искаше да й каже, че я обожава, но това едва ли щеше да прозвучи както трябва от устата на облечен като пират мъж и реши да запази признанието за после.

На следващата сутрин мерцедесът пристигна на кръстовището и Хауълс с облекчение потегли след него. Виждаше униформения шофьор, едрия телохранител на предната седалка и момиченцето отзад.

Пет минути по-късно колата спря пред четириетажна тухлена сграда, боядисана в бяло и заобиколена от асфалтиран двор. Момиченцето си отвори само, слезе и издърпа подире си кожена раничка. Блъсна силно вратата и изтича към група момиченца с бели униформи и сини колани, без дори да погледне назад. Дъщерята на Нгъ влезе в сградата, разговаряше оживено с приятелките си, а мъжете в мерцедеса я наблюдаваха, докато изчезна вътре. След това колата потегли.

На оградата около двора имаше окачена голяма дървена табела и от нея Хауълс научи името на училището, на директорката и телефонния й номер.

Той подкара обратно към „Холидей Ин“ и хапна бекон с яйца в едно кафене, преди да се качи в стаята си. Седна на леглото с телефона в скута си и постави две листчета пред себе си. На едното беше името и телефонният номер на училището, а на другото домът на Нгъ. Помежду им постави полицейската карта на Холт.

Приближи се до гардероба и извади единствения си костюм. Беше поизмачкан след пътуването от Бали насам и Хауълс се изненада, че още му стои добре, като се имаше предвид колко е отслабнал. Облече го със светлосиня риза и тъмносиня вратовръзка с жълта ивица. Знаеше, че с късо подстриганата коса и хладния поглед няма да е трудно да мине за ченге. Среса се в банята и отново се огледа.

Пъхна в джоба си портфейла и ключовете от колата. Всичко останало беше на яхтата. Седна отново на леглото и набра първия номер — този на училището. Помоли да го свържат с директорката, но телефонът вдигна секретарката й. Той се представи като главен инспектор Кейн и каза, че трябва да говори веднага с госпожица Куинлън. Почака малко и в слушалката се чу строг женски глас:

— Добро утро, главен инспектор. С какво мога да ви бъда полезна?

Хауълс заговори тихо, с малко по-дебел глас от обикновено, като изговаряше точно и внимателно всяка дума:

— Добро утро, госпожице Куинлън. Извинете за безпокойството, обаждам се във връзка с една от вашите ученички. Софи Нгъ.

— Да, тя е една от възпитаничките ни. Някакъв проблем ли има?

— Не, с нея всичко е наред, но се страхувам, че е станала катастрофа с родителите й.

— О, не, боже мой! — възкликна директорката. — Сериозно ли е?

— Да, страхувам се, да. И двамата са в реанимация и ние се опитваме да се свържем с членовете на семейството. Бащата на господин Нгъ вече е на път към болницата. Обаждам ви се, за да ви уведомя, че ни помолиха да заведем и Софи колкото е възможно по-бързо. Един от хората ми, инспектор Холт, вече тръгна към училището и скоро ще бъде при вас. Ще можете ли да уредите да приготвят Софи?

— Разбира се, разбира се — отвърна тя. — О, боже мой! Горкото дете.

— И още нещо, госпожице Куинлън?

— Да, инспекторе?

— Ще ви бъда благодарен, ако на този етап кажете колкото е възможно по-малко на детето. По-добре да оставим на дядо й да я осведоми.

— Разбирам ви напълно.

— Благодаря ви за помощта. Инспектор Холт ще пристигне скоро. Дочуване.

Той затвори и веднага след това набра номера на дома на Нгъ. Телефонът иззвъня три пъти и някой отговори носово на китайски:

— Вей. Ван бинвай?

— Мери има малко агне с кожа бяла като сняг — каза Хауълс.

— Ван бинвай?

— Където и да иде, агнето я следва.

— Ней даапхо син ла — каза гласът, но той затвори. Англичанинът включи касетофона и остави слушалката до говорителя. Излезе от стаята и постави на вратата табелка „Не ме безпокойте“. Госпожица Куинлън вероятно щеше да си направи труда да се обади в дома, за да провери, но линията ще е заета. А ако телефонистката на хотела реши да подслуша разговора, ще чуе някакъв откачен гуейло да диктува имена, адреси и телефонни номера. Той изкара колата си от паркинга на хотела и потегли към училището.