Стивън Ледър - Гладният призрак

Пристъпи напред и я погали по главата. Софи се дръпна, внезапно се ядоса на себе си. Мама все й повтаряше никога да не тръгва с непознати, а веднъж в училището даже дойде един полицай, за да ги научи какво да правят, ако някой се опита да ги накара да го последват. Той им каза, че има лоши хора, които нараняват децата, но така и не им обясни защо или какво всъщност им правят. И майка й си мълчеше за подробностите, а само й втълпяваше, че не бива да се доверява на непознати. Но госпожица Куинлън каза, че всичко е наред… Софи започна да трепери.

Не смееше да погледне към Хауълс. Не искаше да вижда лицето му. Помоли го с тих и треперещ глас:

— Не ме наранявай, моля ти се.

Мъжът се усмихна и погали меката руса коса:

— Не ставай глупава — успокои я той. — Нищо няма да ти сторя.

Телефонът звънна и внезапният звук изненада Джил. Свали краката си от дивана и пристъпи по паркета към черната дървена поставка. „Ето че работи — помисли си тя и вдигна слушалката. — Господ да ме пази от глупави прислужници.“ Беше Саймън, канеше я на обяд в хотел „Екселсиор“ и тя прие с удоволствие. Това ще й даде възможност да изкара новото си порше. В този час на деня по тунела под залива на пристанището нямаше да има много коли.

Преоблече се бързо, като избра дрехи, каквито той щеше да хареса. След три четвърти час беше в ресторанта. Саймън вече седеше до ъгловата маса и пиеше газирана вода, когато Джил пристигна леко задъхана, следвана от управителя на ресторанта.

Съпругът й се изправи и я целуна по бузата.

— Изглеждаш великолепно — каза й на китайски.

— Ласкател — отвърна тя също на китайски. — Голям си лъжец. Грозна съм и закъснях. Но все пак ти благодаря, че лъжеш толкова красиво.

Сервитьорът повдигна учудено вежди, впечатлен от лингвистичните й познания, и задържа стола й, за да се настани.

— Да ти поръчам ли питие? — попита Саймън на английски.

— Кампари и сода — отвърна тя, вперила поглед в него. За милионен път се възхищаваше колко е красив. Всъщност нямаше нещо в него, което да не харесва. Косата му беше черна, очите тъмнокафяви, зъбите здрави и бели, рамената широки, а кожата светлобежова като на кокер шпаньола, който гледаха родителите й, когато тя беше малка. Дланите му бяха широки и силни. Когато я докосваше, тя винаги усещаше скритата им мощ, но той никога не я беше наранявал физически, нито пък по някакъв начин беше засегнал чувствата й. Както винаги, облеклото му беше изрядно, лек черен костюм от фина вълна с едва забележимо сиво райе, бяла риза и вратовръзка с емблемата на хонконгския клуб. Обувките му блестяха и тя знаеше, че са лъснати от редовния му ваксаджия — набръчкан старец, който работеше в алеята до хотел „Мандарин“.

Беше научила много неща от съвместния си живот със Саймън Нгъ и не на последно място сред тях беше начинът да се облича. Без съмнение това отчасти се дължеше на факта, че като негова съпруга разполагаше с много пари, няколко златни кредитни карти и банкови сметки, но основната причина се криеше в съвместното им пазаруване. Той разбираше от мода и винаги настояваше тя да купува най-доброто, пък и познаваше вкуса й. Първоначално й беше трудно да си признае, но след известно време напълно се убеди, че когато излизаха някъде и тя е облечена в избран от него тоалет, комплиментите се сипят като дъжд. А щом се появеше в купени от нея самата дрехи, хората си мълчаха. Под негово ръководство постепенно смени целия си гардероб и сега в него имаше само имена, за които, преди да се омъжи, само беше чела по модните списания — „Шанел“, „Кензо“, „Чарлз Джордан“. Освен това придоби и вкус към скъпите бижута. Разполагаше с повече от дузина часовници и три пъти повече пръстени, макар да носеше само една верижка около врата си, тънко и фино изработено златно колие, които той и подари след раждането на Софи.

Днес беше с бежов копринен костюм с пола до коленете и малка чанта в тон с него, а косата си беше завързала на тила с тънка черна панделка, както на него му харесваше. Обичаше да се облича за него. Даже носеше белите жартиери, които той обожаваше, макар че нямаше как да ги види сега. По-късно… Питието й пристигна и Саймън вдигна чашата си в познат жест:

— За най-красивото момиче в Хонконг — каза той.

Джил прихна:

— Иска ми се да е така. Но отдавна съм минала възрастта, когато можех да се наричам „момиче“.

Сервитьорът им донесе менюто.

— Какво ще поръчаш? — попита Саймън.

— Ти избери — отвърна тя. — Знаеш какво обичам.