Стивън Ледър - Гладният призрак

Не можеше да диша, сякаш някой бавно стягаше железни обръчи около гърдите и врата й. Пред погледа й плуваха болезнено ясни образи: Софи на Коледа, когато отваря подаръците си, как строи пясъчни замъци на плажа, яхнала раменете на Саймън, играеща на пирати с Патрик.

Хукна към телефона и набра номера на мобифона на съпруга си. От очите й се стичаха сълзи.

Саймън Нгъ стоеше с разперени ръце като разпънат на кръст. Пред него един нисичък възрастен мъж със сбръчкана като на гущер кожа обгърна талията му с мек шивашки метър.

— Същата мярка — кимна доволно той на младия си помощник. Измери дължината на ръкава, рамената, а после коленичи пред Нгъ, за да премери дължината на панталона, като съобщаваше цифрите на момчето. То ги записваше в малък бележник.

Намираха се в стаичка на втория етаж на стара сграда в Цим Ша Цуй. Покрай стените се издигаха рафтове с платове. Нгъ стоеше пред голямо дъбово бюро, на което бяха струпани мостри, вляво имаше високо огледало, в което можеше да се огледа. Обикновено господин Чен завършваше един костюм по поръчка за пет дни, но за редовните си клиенти ги ушиваше за три. Саймън Нгъ беше доведен при господин Чен от баща си, за да му ушият първия мъжки костюм ден преди да навърши четиринадесет години. С неговите поръчки господин Чен не се бавеше повече от четиридесет и осем часа.

На столовете с високи облегалки бяха седнали двама мъже — единият до вратата, а другият до бюрото. И двамата бяха истински здравеняци, с мазолести длани и сериозни очи. Телохранители, които го пазеха от дълги години. Те носеха ранг „Червен прът“ в триадата, бойци, доказали себе си. И двамата бяха убивали заради Саймън Нгъ.

Мъжът до вратата, облечен с кафяв костюм и разкошни обувки, достойни за краката на богат шотландски земевладелец, беше Рики Лам, четиридесет и осем годишен, но без нито една бръчка върху лицето си. Лам беше служил на бащата на Нгъ повече от двадесет години и още посещаваше редовно стареца в къщата му на Върха, където двамата си спомняха минали години пред чаша жасминов чай. Във вътрешния джоб на сакото си носеше кама с дръжка от слонова кост, а към всяка от ръцете му имаше прикрепен нож за хвърляне. Той използваше и трите със смъртоносна точност, но също толкова лесно можеше да убие човек само с ръце или крака.

Другият телохранител беше братовчед на Лам от страна на майка му, двадесет и девет годишен учител по кунг-фу на име Франк Дзъ. Ако Рики Лам бе представител на традиционния начин на живот в триадата, Франк Дзъ можеше да се нарече представител на „новата вълна“. Носеше чисто бели маратонки, тесни джинси и скъпо тъмнокафяво италианско кожено яке с вдигната яка и запретнати под лактите ръкави. Лам беше подстриган в традиционния китайски стил „паница“, а косата на Дзъ беше сресана назад и изглеждаше леко накъдрена. На кръста под колана на панталона му имаше нунджако — две яки пръчки, свързани с къса верига — оръжие на бойното изкуство, водещо началото си от древните оризови полета. Нощно време, когато не можеше да заспи, Дзъ заставаше в средата на стаята си и се упражняваше със затворени очи, изпитвайки удоволствие от здравината на удара върху дланите и от свистенето на оръжието във въздуха. Беше експерт в бой с копие, дълъг нож, триставен прът и шурикен, но нунджакото беше любимото му оръжие.

Двамата мъже бяха абсолютно верни на Саймън Нгъ и не биха се поколебали да дадат живота си за него или семейството му. От своя страна Нгъ им се доверяваше безрезервно. Отношенията им представляваха нещо много повече от тези между служител и работодател или господар и слуга. Те се основаваха на клетва към триадата; триада, която водеше началото си далеч преди те да се появят на белия свят, и щеше да продължи да съществува и след смъртта им. Бяха се заклели да поставят организацията и членовете й над семейството си, над приятелите, над собствения си живот и всеки знаеше задачите си. Ролята на Лам и Дзъ беше да защитават Главата на дракона, Саймън Нгъ. И щяха да я изпълняват до смъртта си.

Нгъ беше оставил мобилния си телефон върху бюрото и заобиколи господин Чен, за да го вземе, когато звънна. Беше Джил.

— Саймън?

Той искаше да се пошегува с нея, че задава отговори, но тя звучеше страшно разтревожена. Беше се случило нещо много лошо. Изслуша внимателно разказа за телефонните разговори с онзи гуейло и директорката на училището.

— Саймън, какво става? — попита накрая тя.

— Не знам. — Замисли се, сви намръщено вежди и двамата му телохранители се размърдаха неспокойно, усетили напрежението му. Даже господин Чен се отдалечи към платовете, преструваше се, че ги разглежда. Помощникът му остана до Нгъ и явно надаваше ухо към разговора, но господин Чен му махна ядно и плесна с шивашкия метър като с камшик. — Идвам си веднага вкъщи, а ти стой там и ме чакай. Не се обаждай в полицията и не разговаряй с никого. Не вдигай телефона. Ако Софи е отвлечена, ще е по-добре аз да говоря с похитителите. Разбра ли ме?