Стивън Ледър - Гладният призрак

Чен не отклони погледа си от птицата в клетката и попита:

— Какво се случи, Уа-цай?

Старецът се обърна към него така, както преди повече от двадесет години, наричайки го с умалителното му име. Не го правеше, за да го обиди. То по-скоро изразяваше дългото им познанство и отношения на учител и ученик. Лин трябваше да научи още много от учителя Чен, ако се надяваше някой ден да облече мантията на Лун Тао.

— Провалих се, учителю Чен — тихо призна той.

— Разкажи ми какво стана — подкани го старецът, като не отместваше поглед от птичката. Лин заговори с тих глас, какъвто съвсем не подхождаше на силата и височината му.

Когато приключи, Чен внимателно постави клетката на малка дървена масичка в сянката на палмите встрани от вратата. Взе метална каничка и сипа вода в паничката като награда за добре изпятата песен. Птицата натопи човка в прясната вода и вдигна глава, за да я преглътне, разтреперана от удоволствие.

— Трябва да кажа на баща му — изрече накрая Чен. — Ти съобщи на брат му. Незабавно да се върне тук.

— Брат му ли ще поеме управлението? — попита Лин. Толкова му се искаше да ръководи триадата, че просто не можа да се сдържи да не попита. Но знаеше, че времето му още не е дошло и най-лошото нещо сега беше да се самоизтъква. Подобно нахалство щеше да бъде наказано. Беше го виждал и преди.

— Баща му ще реши по-късно, това е без значение. Той трябва да е тук. Каза ли на жена му?

— Да.

— Тя как го прие?

Лин се готвеше да отговори „като гуейпор“, но преглътна думите си. Връзката между учителя Чен и Саймън Нгъ беше силна като между баща и син и за разлика от Големия брат, уважението и обичта на стареца се разпростираха към съпругата и детето на Нгъ.

— Не много добре, учителю Чен.

— Направи всичко по силите си, за да намерим онзи гуейло. Започни с лодките и яхтите в Хебе Хевън, макар да не вярвам, че ще е толкова глупав да остане тук. Изпрати един от най-тактичните си Зелени сандали да говори с директорката на училището. Тя е видяла гуейлото, а на нас ни е необходимо описанието му. Когато знаем как изглежда, ще започнем да проверяваме всички хотели. Това е засега.

— Слушам, учителю Чен. — Лин се изправи с пъшкане и отстъпи две крачки назад, преди да се обърне. Тръгна забързано по пътеката, чуваше как старецът мърмори тихо, не знаеше дали говори сам на себе си, или на някоя от любимите си птички, но беше невъзпитано да се обръща, за да види. Върна се в резиденцията и започна да се обажда по телефона.

Хауълс изчака да се смрачи и чак тогава напусна яхтата. Софи го беше помолила да й разреши да се изкъпе и той се съгласи, но остана неотлъчно пред вратата на малката душ-кабина. На два пъти момичето го обвини, че надничал, и затова се избърса и облече вътре в кабината. Софи искаше чисти дрехи, но мъжът й каза, че няма да има нужда, защото скоро ще си иде вкъщи. Направи й сандвич със сирене и й го даде, преди да я затвори отново в тоалетната.

— Колко ще отсъстваш? — попита тя.

— Не знам. Но ти скоро ще си идеш вкъщи. Обещавам. Ще се обадя на майка ти и тя ще дойде да те вземе. Ще мируваш, нали?

— Да — каза тя и взе сандвича. — Ти похитител ли си? — попита го с широко отворени очи.

— Сигурно.

— Тогава аз какво съм? — сериозно го попита Софи.

— В какъв смисъл?

— Как се казва човек, когото са похитили?

— Жертва — отговори Хауълс и понечи да затвори вратата. Детето обаче я задържа с ръка и го погледна.

— Изморих се да бъда жертва — тихо каза тя. — Искам да си ида у дома.

— Знам. Няма още дълго да си жертва. Вярвай ми.

— Добре, ще ти повярвам. — Хлапето пусна вратата, той затвори и заключи с катинара.

Хауълс не беше решил какво да прави със Софи, когато всичко приключи. Съвсем просто би било да се обади в дома на Нгъ и да каже къде е тя. Още по-лесно беше да я убие. Всъщност му беше все едно.

Взе една празна пазарска чанта от кухнята, отиде до кърмата и слезе в лодката. Беше съвсем тъмно и знаеше, че не може да бъде видян от пристана или брега. Въпреки това започна да гребе, вместо да пусне мотора, и се насочи бавно към пристана при жилищния квартал „Марина“, като внимаваше да не пляска силно с веслата.

Вкара лодката сред луксозните яхти от клуба и я завърза за пристана. Слезе на сушата и тръгна бавно, като размахваше чантата и си подсвиркваше. Беше сигурен, че наоколо ще е пълно с хора на триадата и нямаше смисъл да опитва да се прикрива. Най-добре беше да се държи спокойно, просто един гуейло, тръгнал за покупки. На кея се разхождаха двайсетина човека, а много повече се виждаха по яхтите. Триадата не можеше да спира всеки. Беше оставил колата си на паркинга, сред не по-малко от петдесет други коли. Тръгна нататък. Един младеж с избеляла тениска и срязани джинси, облегнат на парапета към водата, снимаше красивата си поразголена приятелка с малка видеокамера. Хауълс се извърна да я погледне, отчасти с цел да прикрие лицето си от камерата, но и защото му харесаха гърдите й, изпънали тънката памучна блузка. Тя разбра, че е привлякла вниманието му, усмихна се и той отвърна също с усмивка.