Стивън Ледър - Гладният призрак

Двамата с кучето още се разхождаха бавно край закотвените яхти, като спираха от време на време, за да надникнат през кръглите прозорчета. „Господ знае какво още търсят“ — помисли си той. Сигурно бутилки с въздух и завързано за легло момиченце. Отключи колата, хвърли пазарската чанта на задната седалка и потегли.

На излизане от паркинга забеляза двама мъже със слънчеви очила в мръсна бяла хонда. Единият държеше бележник и когато Хауълс сви към главния път, за да тръгне към Цим Ша Цуй, онзи започна да пише. Явно записваха номерата на всички излизащи от паркинга коли, а това означаваше, че сигурно ги проследяваха. Не след дълго щяха да стигнат до фирмата за коли под наем, а оттам съвсем лесно щяха да открият хотел „Холидей Ин“ и стая 426. Но какво от това? Той така или иначе изчезваше от тук.

Джил Нгъ седеше на малкото легло с месингова рамка с плюшеното сиво-бяло куче в скута си и с една от лапите му бършеше сълзите си. Беше в стаята на Софи, заобиколена от нейните вещи, дрехи, играчки, книги. Телефонът стоеше върху нощното шкафче, за да го вдигне веднага щом звъннеше. На стената висеше плакат на рок група, за която Саймън беше казал, че Софи още е твърде малка да окача такива неща по стените, но тя толкова се беше молила, че накрая й разрешиха. Учебниците стояха натрупани на детското бюро. Умът на Джил прескачаше тревожно от детето към съпруга, спомняше си хубавите моменти, празниците, коледните подаръци, рождените дни, а понякога споровете и сълзите.

До телефона имаше шишенце със зелени таблетки, които докторът й беше дал да лекува депресията си в седмиците след раждането на Софи. Беше ги крила в дъното на тоалетката в банята като неприятна тайна, от която се срамува. До таблетките стоеше чаша с бренди, изпита наполовина. Преглътна хапчетата с алкохола, а сега чакаше комбинацията им да притъпи болката и да изпадне в забравата на съня.

Пред вратата на спалнята беше клекнала Роза, опряла гръб в стената, и плачеше.

Хауълс върна колата в хотела и освободи стаята, като плати сметката в брой. Изобщо не се боеше, че ще бъде проследен, тъй като се записа с името на Доналдсън и данните от неговия паспорт. Следата щеше да се прекъсне в хотела. Тръгна по булевард „Солсбъри“, вляво беше хотел „Риджънт“, а вдясно, към терминала на ферибота, се издигаше големият стар „Пенинсула“. Един старец в платнен костюм на синьо-бели райета и провиснал пуловер продаваше английски вестници и той спря, за да си купи „Таймс“. Беше от вчера. Плати на дядото и пусна монета от един долар в автомата при входа на гарата за билет, но не си направи труда да вземе рестото. Старицата в костюм на цветя след него прибра монетите, без да му мисли.

Седна на дървената пейка в средата на стария пътнически ферибот и се заслуша в успокоителното бумтене на двигателите. Повечето от небостъргачите в търговския квартал бяха осветени от огромни неонови реклами. Даже футуристичната сграда на хонконгската и шанхайска банка, която приличаше на решетка за радиатор на форд „Кортина“, също носеше червено-бялото си лого на върха. Но нито една от рекламите не мигаше, тъй като летището Кай Так беше точно от другата страна на залива и кацането там беше трудно даже и без примигването на рекламните светлини.

На издигнатата платформа за качване и слизане на ферибота стоеше мъж в тъмносин моряшки костюм, който замислено въртеше дебело въже в грубите си длани. Той се изкашля и изхрачи шумно във водата.

Хауълс прелисти вестника. Повече от две години не беше чел английски вестник, но нямаше нищо, което да го заинтересува. Имената на политиците си бяха старите, политиката и другите приказки изобщо не се бяха променили. Инфлация почти нямаше, лирата беше стабилна и силна, фермерите не се бунтуваха, всичко беше наред. Но нищо от това не го интересуваше. За него единственото важно нещо беше, че отново работи, има възможност да покаже какво може, за какво го бяха обучавали.

Слезе от ферибота и остави недочетения вестник на седалката. Морякът го прибра заедно с останалите в шкафчето си. По-късно отново щеше да ги даде за продан.

Хауълс взе такси до „Хилтън“ и се настани под собственото си име. Младият мъж на рецепцията го възнагради със зъбата усмивка и го попита как ще уреди сметката си. Отговорът беше в брой, усмивката му малко се прибра и той поиска депозит. В „Хилтън“ бяха свикнали с бизнесмени с кредитни карти, но англичанинът все още имаше доста жълти банкноти от по хиляда долара. Повече от достатъчно, за да получи нова зъбата усмивка.