Стивън Ледър - Гладният призрак

Гласът й затихна и Патрик трябваше да се напряга, за да я чуе през гърмящата музика.

— А после? — нежно я подкани той.

— После дойде културната революция. Страната полудя. Всички артисти, всеки, който имаше пари и не беше готов да се закълне в пълно и непоклатимо сътрудничество с комунистите, беше третиран с омраза, презрение, лудост. Един ден в дома ни нахлуха червените хунвейбини. Не, всъщност слугите ги пуснаха, присъединиха се към тях. Те унищожиха всичко. Аз нямам снимки на родителите си, не разполагам с нито една плоча на майка ми. Убиха дори моето пони. Можеш ли да си представиш нещо толкова ужасно, такава жажда за мъст? Прерязаха му гърлото пред очите ми, крещяха, че животните били за храна и за работа, а не за удоволствия. Патрик, те убиха моето пони!

Тя вече плачеше на глас, опитваше да заглуши с кърпичката леките си хлипания. Дуган се чувстваше напълно объркан. Нямаше представа какво да направи или да каже. Цвете издуха носа си, прибра смачканата кърпичка и отново взе ножа и вилицата. Беше навела глава над чинията и режеше яростно сандвича си, а косата се спусна пред лицето й като воал. Вдигна поглед, набола храна с вилицата си, за да я поднесе към устата, и опита да се усмихне.

— Извинявай. Нямах намерение да ти говоря така. Просто и аз имах тежък ден. Ще се оправя. Честна дума.

Очите й сега изглеждаха различни. Като непробиваем екран, спуснал се над зениците, заключил чувствата й вътре, където Патрик не можеше да проникне. Той се почувства измамен. За един ослепителен миг беше зърнал перлата в черупката, а после тя отново се затвори. Не знаеше колко време ще мине, преди тя отново да се открие пред него и дали изобщо това щеше да се случи някога. Започна отново да се храни, но пилешкото вече не беше толкова апетитно.

И двата телевизионни канала на английски спряха предаванията си около един часа през нощта. Хауълс намери някаква черно-бяла китайска историческа драма, в която мъжете бяха с плитки, а жените приличаха на порцеланови статуетки. След това мина на някакво конно състезание, коментирано от двама китайци с еднакви костюми. То бързо му омръзна, загаси телевизора и се съблече. И без това позвъняването на Грей щеше да го събуди доста рано. А и се чувстваше изморен като куче. Мускулите на краката го боляха от усилията сутринта, а колената му бяха издрани от камъните и пясъка по морското дъно. Заспа лесно и бързо.

Напрежението на Цвете не отминаваше с напредването на нощта. Тя изглеждаше безжизнена и затворена, почти чужда. Дуган се опита да я развесели, разказа й няколко вица, но те предизвикаха само лека бледа усмивка. Само дето не застана на главата си, за да я изтръгне от унеса й.

— Съжалявам, Пат. Тази вечер не ставам за компания. Ужасна съм — каза тя и отпи от третата чаша с газирана вода.

— Не, не си. Може би ще се почувстваш по-добре, ако пийнеш нещо по-силно. — Той вдигна чашата си с бира. — Ще удавиш мъката си.

Цвете поклати глава.

— Няма да ми помогне. И без това ме боли глава, изобщо не ми е нужен алкохол.

Дуган повика сервитьора и поиска сметката. Тя пристигна върху лъскав метален поднос и той плати с шепа червени банкноти.

— Ще те заведа у вас — каза Патрик и стана да изтегли стола й.

— Не, няма нужда. Просто не се чувствам много добре. Ще се прибера и ще си почина. Ти остани. Приятелите ти са долу, нали?

— Разбира се — засмя се той. — Те винаги са там.

— Добре. Остани с тях. Изпрати ме само до таксито. — Тя го хвана за ръката, слязоха по стълбите и се отправиха към вратата. Навън чакаше такси с табелка „към Хонконг“. Дуган й отвори вратата. Цвете застана пред него с гърди, притиснати към неговите, и отметната глава, за да вижда лицето му.

— Благодаря ти за приятната вечер — каза тя, той изсумтя, но после се усмихна. — Говоря сериозно. Утре вече ще съм по-добре. Сигурна съм.

— Надявам се. — Целуна я по челото. — Цвете?

— Ммм?

— Мога ли да ти помогна с нещо?

— Не ставай глупав. — Вдигна ръце и го прегърна, изпъна се на пръсти и го целуна силно по устните. — Лека нощ — каза тя и се вмъкна в таксито.

Патрик затвори вратата на колата и остана на тротоара, загледан подире й, таксито се насочи към залива. Виждаше тъмната сянка на главата й в средата на задната седалка. Тя не се извърна и Дуган усети някакъв студ в гърдите си. Поклати глава и се върна към светлините и шума на дискотеката.

Те бяха трима. Двама мъже и момиче. Един от мъжете се наведе към ключалката и вкара две жички — едната твърда, а другата извита и пружинираща с кукичка в края. Работеше тихо, избутваше сегментите на патрона един по един, а момичето и вторият мъж стояха в двата края на коридора и пазеха. Отне му по-малко от минута, той се отпусна клекнал и кимна на колегите си. Те приближиха, пристъпваха внимателно, разперили леко ръце, така че да не нарушат тишината дори и с шума на дрехите си.