Стивън Ледър - Гладният призрак

Хауълс се извъртя приведен, но в същия миг ушите му писнаха от внезапен оглушителен гръм. Усети болката в дясното си рамо и падна назад към модернистичната картина на стената над леглото. Подпря се на нея, изцапа я с кръв и се стовари от другата страна на леглото. Усети болката като червена вълна, която се разпространи откъм рамото и го накара да стисне зъби, за да преглътне яростния рев, изскочил от гърлото му. Наведе се напред, изпъна ръка, за да блокира ново нападение, а другата стисна в юмрук на нивото на кръста, готов да удари въпреки разкъсващата болка. Действаше напълно инстинктивно, в дясната си ръка вече нямаше никаква сила. Тя го болеше ужасно и той усещаше кръвта около раната. Мъжът със счупения пръст държеше странен пистолет в ръката си, от цевта излизаше дим. Хауълс разбра, че ако не беше се извъртял, куршумът щеше да го улучи в средата на гърба вместо в рамото. Съзнаваше, че трябва да реагира незабавно, нападателят сви пръст около спусъка. Макар да беше чисто гол, остана напълно спокоен, изправен пред цевта на пистолета. Отдавна се беше отървал от всякакъв страх и колебания. Мъжът държеше оръжието в лявата си ръка, изпънал дясната със счупения показалец встрани от тялото си. Хауълс инстинктивно разбра, че врагът му е десняк. Хвърли се наляво, пистолетът плавно го последва, но преди нападателят да успее да стреля, англичанинът прехвърли тежестта си върху десния крак и нанесе светкавичен удар с левия. Попадението не беше убийствено, защото не беше успял да прецени точно, но мъжът нямаше време да дръпне спусъка и оръжието изхвръкна от ръката му. Пистолетът гръмна във въздуха, куршумът прелетя над главата на Хауълс и се заби в тавана. Англичанинът пристъпи напред, сви десния си крак в коляното и замахна, като се прицели на около двадесет сантиметра над стомаха. Петата му се заби в гърдите, той изви бедро, стегна всички мускули и насочи цялата си тежест. Ударът беше убийствен. Разкъса стомаха, проникна в диафрагмата, а инерцията прикова мъжа в стената. От устата му бликна кръв, той изпъшка и умря.

Хауълс остана прав, жертвата му се свлече на пода, очите й угаснаха и чак тогава отиде до стенното огледало, за да види раната на рамото си. Пистолетът беше малокалибрен, може би 22-ри калибър, а не професионално оръжие. Нямаше изходна рана. Куршумът беше вътре. Не го усещаше, но знаеше, че когато тялото му се освободеше от адреналина, болката щеше да се появи.

Имаше късмет, че пистолетът не е по-голям калибър, че се наведе навреме, че осакати преди това дясната ръка на мъжа. Имаше късмет, че възнамеряваха да го убият с някаква инжекция, а не с куршум. Но понякога именно късметът отделяше живота от смъртта. Късметът и тренировката.

Облече се колкото можеше по-бързо, съзнаваше, че някой вече сигурно беше съобщил за изстрелите. Навлече панталона, чорапите и обувките, като действаше само с лявата ръка. Усещаше как кръвта тече от раната, дръпна калъфката на възглавницата и уви рамото си, а отгоре облече червеникавата си риза. Нескопосаната превръзка едва ли щеше да спре кървенето, но поне нямаше да напои горната дреха.

Погледна се в огледалото. Калъфката издуваше ризата. Навлече отгоре черно памучно яке. Така беше по-добре. Портфейлът му лежеше на масата. Прибра го с лявата си ръка в якето и бутна паспорта и документите на Доналдсън в задния джоб на панталона.

Шокът отминаваше и болката в рамото го преряза изведнъж. Затвори очи и се опита да диша дълбоко. Тръгна бързо към вратата. Не можеше да рискува да вземе чантата и останалите си дрехи, защото можеха да го спрат на рецепцията. Огледа коридора, измъкна се навън и заключи вратата.

Пат Дуган беше ядосан. Много ядосан. Остана в „Горещи клюки“ с Бър и няколко от момчетата от отдела за борба с организираната престъпност и пи доста. Ядосваше се на Цвете, задето го остави, на себе си, че не успя да се справи със създалата се ситуация, и изобщо на целия свят. Смееше се силно, наливаше се здраво, докато накрая даже Бър каза, че е пил достатъчно.

— Мамка ти — озъби се Дуган.

— Твоята мамка — отвърна Бър. — Върви си вкъщи. — Той си тръгна и остави Патрик сам при бара.

— Време е да си тръгваш, Пат — каза си той и тръгна със залитане към изхода, като се блъскаше в хората.

Едно такси спря до двойка млади китайци пред бара, но Дуган хвана дръжката на вратата част от секундата преди тях. Отвори я, изгледа ги предизвикателно и те отстъпиха, уплашени от откритата омраза в погледа му. Той се тръшна на задната седалка. Шофьорът се протегна и затвори вратата, а Патрик остана проснат с лицето надолу и извика адреса си на китайски. Шофьорът изръмжа нещо и потегли.