Стивън Ледър - Гладният призрак

— Какво има? — попита го тихо.

Той остана със затворени очи, зад клепачите му се въртяха червени и жълти кръгове. Изчака вълните на болката да затихнат, преди да си позволи да ги отвори. Видя, че Еми е седнала на стола до него, прикрила с ръка стената от зъби в устата си.

— Том, какво ти става?

Хауълс заговори тихо, за да не го чуе австралиецът:

— Еми, необходима ми е помощта ти. — Бардамата се появи до него и попита дали няма да купи питие за Еми. Мъжът кимна и тя се отдалечи с доволна усмивка.

— Какво искаш? — попита Еми.

— Мога ли да платя за теб? — отвърна с въпрос той. — Да те изведа оттук?

— Разбира се. Но е скъпо. Сигурен ли си, че го искаш?

— Да. — Едва се възпираше да не изстене от болка.

— Ще говоря с мама-сан — каза тя. Плъзна се от стола с копринения шепот на роклята и се приближи до набръчкана стара жена с грозна перука и не по-малко грозна тъмносиня рокля. Въпреки очевидната липса на вкус към облеклото на ръката си носеше красив златен „Ролекс“, който едва ли беше фалшификат.

Старата жена го изгледа изпитателно и той се почувства като парче месо, под погледа на касапин. Бабата с ролекса кимна, Еми се усмихна и се върна, притиснала длани към стомаха си.

— Мама-сан каза „добре“. Как ще платиш?

„Много романтично“ — помисли си Хауълс, но знаеше, че сега не се нуждае от романтика. Трябваше му помощ, място, където да се скрие, и някой, който знае как да извади куршума.

Измъкна портфейла си и го подаде на Еми.

— Вземи колкото трябва — каза той. Тя го отвори, извади няколко банкноти и му го върна.

— Ти чакай тук, докато се преоблека.

— Спокойно, няма да избягам.

Томас Нгъ не знаеше откога точно, но беше развил страх от летене. Преди, без да се замисля, хващаше самолета за Сан Франциско или Хонконг и това не го тревожеше повече от преминаването с кола през тунела под пристанището или по моста „Голдън гейт“. Първите няколко пъти полетите даже му харесваха и той с удоволствие си почиваше далеч от вечно звънящите телефони и тълпите хора. През това време можеше да гледа някой филм или да довърши започната работа. После пътуванията се превърнаха в рутина, обикновено задължение, за да върви бизнесът на семейството — безболезнено, но досадно. И въпреки това не се замисляше върху тях. Наскоро обаче започна да се страхува от летене, преди пътуване не го хващаше сън, опитваше всячески да отложи момента, когато щеше да му се наложи да седне в алуминиевата тръба на хиляди метри над земята. Започна да си запазва места в края, където да не вижда как се накланят крилата на самолета, гълташе успокоителни, преди да тръгне за летището. И докато по-рано с обяда пиеше тоник, сега изгълтваше по едно-две мартинита. Или повече. Нищо не помагаше. Сърцето му продължаваше да блъска в гърдите, челото му постоянно беше мокро от пот — симптомите на страха. А на всичкото отгоре сега, когато трябваше да излети от Съединените щати, всички азиатски авиолинии нямаха места. Така че вместо да го обслужват момичетата на „Катай Пасифик“, трябваше да търпи дебелите гуейпор с тлъсти задници, изкуствени усмивки и прекалено много грим.

Първа класа беше претъпкана и като че ли половината от салона се превърна в бизнес класа, така че обслужването се оказа по-лошо, отколкото в „Катай“, „Сингапур“ или тайландските авиолинии. Той подаде сакото си на една руса стюардеса със силно начервени устни, но тя го изгледа предизвикателно и каза сам да си го прибере в шкафчето над седалката. Поиска мартини и куклата отвърна, че трябва да почака. Помоли за слушалки, но му заявиха, че ги раздавали след излитането. Нгъ реши, че точно такова обслужване може да се очаква от западна авиокомпания, но нямаше друг избор, тъй като се налагаше незабавно да се върне в Хонконг.

Един от начините да ограничи новопоявилия се страх беше да потъне в работа колкото е възможно по-скоро. Затова той отвори преносимия си компютър и започна да проверява сметките. В началото се отнасяше с големи съмнения към лаптопа и не му доверяваше информация за семейния бизнес, наркотици, изнудване, пране на пари, фирми фантоми и банкови сметки. Страхуваше се да помисли какво щеше да стане, ако машинката попаднеше в чужди ръце. Но един от програмистите му измисли страхотна система за сигурност, която веднага да изтрие цялата информация, ако не се вкара правилната парола. Освен това на определени интервали компютърът задаваше въпроси, на които, единствено, Томас знаеше отговорите. Грешка или забавяне в подаването на информацията щеше да форматира диска. Освен това един от клавишите беше препрограмиран така, че ако някой го изненадаше, можеше да го натисне и да направи машината безполезна. Нгъ редовно копираше информацията на дискети, които се пазеха в банкови сейфове в Хонконг и Сан Франциско. Томас Нгъ се гордееше с империята, която беше създал. Без него семейното богатство още щеше да бъде само мръсни пари, затворени в Хонконг, и почти без бъдеще след 1997 година. Баща му не беше мислил за бъдещето по друг начин освен чрез осигуряване на добро образование за тримата си синове в университети в чужбина. Томас учи счетоводство в Колумбийския университет, след това изкара една година в Харвард и имаше намерение да използва добре знанията си. След хиляди чаши чай с баща си той успя да го убеди, че пътят напред е извън Хонконг. Имоти в САЩ, инвестиции в целия свят, подготовка за деня, когато комунистите ще си вземат обратно острова. След внимателно изследване на паричния поток Томас разбра, че най-важен за операцията е бизнесът с наркотици. Трябваше да намери начин да излезе от износа от Златния триъгълник и дистрибуцията само в Хонконг. Без много усилия разпространението можеше да се отклони към западното крайбрежие на Америка, особено в градове като Сан Франциско, които с удоволствие приемаха китайски емигранти. Разрастването на китайските квартали в редица страни позволи на триадите да разширят проституцията и изнудването, още един добър източник на пари. Всъщност в Съединените щати се трупаха огромни средства, които Нгъ насочваше към законната страна на бизнеса в империята.