Стивън Ледър - Гладният призрак

Банките и заложните къщи в Хонконг бяха свикнали и с удоволствие приемаха пари в брой, но американските институции бяха ограничени от закона и задължени да докладват за всеки превод над 10 000 долара. С толкова пари не можеше да се купи много наркотик, а всяка уважаваща се курва щеше да изкара подобна сума за един ден.

Томас Нгь познаваше доста начини за пране на пари, в началото просто използваше бойците от триадата, за да вкарват парите на дребни суми в различни сметки. Но когато криминалната империя се разрасна, това започна да отнема много време. Група от дванадесет души работеше по цял ден, но и това не се оказа достатъчно.

Започна да купува освободени от данъци облигации чрез брокери, пак за суми под десет хиляди долара, а след като се натрупа една доста голяма сума в ценни книжа, заповяда на брокерите да продават. Парите се прехвърляха по банков път в някой данъчен рай, използван от семейство Нгъ. Но скоро и това също започна да отнема време и да ангажира твърде много хора.

Тогава му дойде идеята да създаде законен бизнес с голям поток от пари в брой, за да вкара в него получените от нелегалния бизнес средства. Откри магазини за отдаване на видеокасети под наем, големи вериги с хиляди касети. Никой никога не проверяваше колко касети са дадени под наем и данъчните не се интересуваха от малките магазинчета, но всяка година внимателно управляваният бизнес носеше стотици хиляди долари. След това създаде верига за отдаване под наем на луксозни коли, където предлагаше марки като „Порше“, „Ролс-Ройс“ и „Ферари“. Никой не знаеше колко от колите всъщност се карат от клиенти и колко от тях просто си седят по гаражите. Ако някой попиташе, счетоводните книги показваха доста добро нарастване на приходите. Последваха деликатесни магазини от висока класа, където се предлагаха специални видове хляб и сладкиши на главозамайващи цени.

Когато Томас създаваше веригите, основната им роля беше да изпират парите от незаконни източници. Но не след дълго се оказа, че те печелят и сами за себе си. Средствата се прекарваха през цяла верига пръснати фирми и обикаляха целия свят, като се започне от сметки в швейцарски банки, през фалшива корпорация на Каймановите острови и се стигне до благотворителна организация във Вануату. Повечето от тези дружества не бяха нищо повече от месингова табела на стената на офиса. След това той се насочи към недвижими имоти, като първо закупи магазините, за които до този момент беше плащал наем, а постепенно започна да се насочва към хотели и жилищни квартали. А сега беше стигнал до етапа, когато законната страна на бизнеса можеше да се развива и да печели наравно с незаконната дейност. Фактически сега Томас започна да се замисля сериозно да се оттегли напълно от наркотрафика и проституцията. Мечтаеше да се насочи към банково дело и финансови услуги, може би застраховки. Там бяха големите пари. Големи и напълно законни. Въпросът беше как да убеди баща си, че това е пътят, по който трябва да се върви? Старецът беше привързан към традицията, към предците и семейството, и се отнасяше към бизнеса на втория си син в Америка с добродушно снизхождение. Само че този втори син от осемнадесет часа насам се превърна в номер едно.

Томас Нгъ седеше в самолета и оглеждаше колонките цифри върху екрана пред себе си. Мислите му обаче бяха на километри и години надалеч, насочени към по-големия му брат, човекът, останал в Хонконг, докато Томас си пробиваше път в света, защитен от своя американски паспорт. Саймън не успя да получи американско гражданство заради криминалното досие, което получи на деветнадесет години, защото се изправи пред белия съдия и призна, че е заклал един от бойците с мачете, и после плати глобата в брой. Само че не големият брат беше изпуснал нервите си и извади нож, а по-малкият. И именно Томас беше убил мъжа, хвърли оръжието и избяга, а Саймън остана и вдигна ножа, за да изтрие отпечатъците на брат си, но полицията го хвана. Той пое вината, за да може брат му да получи американски паспорт. Томас не успя да върне дълга си, а сега вече беше късно. Но по-големият му брат щеше да бъде отмъстен. Това поне Томас можеше да обещае.

Хауълс едва не припадна, когато се наведе, за да влезе в таксито пред клуб „Вашингтон“. Колената му се подгънаха и Еми се втурна да го подкрепи. Добре, че го хвана за лявата ръка. Тя седна отзад до него.

— Добре ли си? — Хауълс кимна. — Още ли си в хотел „Мандарин“?

Господи, каква добра памет! Не беше забравила, че й каза къде е отседнал.