Стивън Ледър - Гладният призрак

— Не — отговори той. — Виж, Еми, наистина ми е нужна твоята помощ. Можем ли да отидем у вас?

— Не — шокирана отвърна тя. — Разбира се, че не. Ти си гуейло, как така ще влезеш в дома ми! Какво ще си помислят съседите? Айее, яяя! Да не си луд?

— Ранен съм, Еми. Стреляха по мен. Не мога да се върна в хотела, а в болница е изключено да отида.

Тя изглеждаше объркана и изплашена и преди да успее да я спре, хвана дясната му ръка и я разтърси. Болката беше разкъсваща и той припадна с пребледняло лице, без да извика. Главата му се отпусна и се удари в рамото й. Еми го прегърна. Дясната му ръка остана отпусната в скута й и чак тогава тя забеляза кръвта, която се стичаше по китката, и нежно я избърса с кърпичката си.

Шофьорът я попита нетърпеливо накъде да кара.

Еми въздъхна и му каза адреса си.

Дуган се чувстваше ужасно, лежеше по гръб с по една филипинка от всяка страна. Едната държеше чаша горещ чай, а другата — студена вода. Те му правеха ужасни неща по-надолу от кръста и смяната на горещо със студено го влудяваше, но телефонът го събуди и той изскочи с вик от съня.

Отвори внимателно очи и погледна часовника. Шест сутринта. Сигурно някой беше сбъркал номера и ако вдигнеше слушалката, щеше да възкликне „вайй?“ и да затвори. В Хонконг не познаваха възпитания отговор по телефона, добрите маниери изобщо не бяха приоритет на живота тук. Опита да зарови глава под възглавницата, но телефонът не млъкна. Той изпъшка и се обърна по корем, за да стигне до слушалката. Беше Белами.

— Дуган?

— Да. Знаеш ли колко е часът? — изръмжа той.

— Съвземи се, пияницо. Цвете е ранена.

— Какво?! — Споменаването на Цвете проясни малко мозъка му. Надигна се и седна в леглото, опрял крака на дървения под. Стомахът му се разбунтува, но Патрик успя да се сдържи да не повърне.

— Пребита е. Жестоко — каза Белами. — Сега е в болницата „Кралица Елизабет“, стая 241.

— Какво се е случило?

— Не знаем, Пат. В момента не можем да разберем нищо. Намерили са я в някаква стая в хотел „Хилтън“ заедно с два трупа.

— Мъртви?

— Двама китайци. От огледа се разбра, че са били убити вероятно от някой майстор каратист. Наистина професионално изпълнение.

— Триада ли?

— Не знаем, мамка му. Стаята е била наета на името на някакъв гуейло, който е изчезнал. В момента той е единственият заподозрян. Или следващата жертва. Като че ли са се опитвали да инжектират нещо на гуейлото. В лабораторията го проверяват, но със сигурност не е дестилирана вода. Слушай, имам работа, Пат. Обадих се само да ти кажа къде е тя. На твое място бих отишъл веднага при нея. Ще ти се обадя по-късно сутринта. Виж дали няма да разбереш какво й се е случило.

— Разбира се. Тръгвам.

Тресна слушалката и се приведе над коленете си, дишаше дълбоко, за да успокои стомаха си. Ако имаше начин да избира между двете филипинки и чаша ледена вода, водата би спечелила без проблем. В устата си усещаше отвратителен вкус. Отвори бутилката с вода и наля върху оранжевите кристали. Те започнаха да съскат и да пускат мехурчета, изпи течността на един дъх и тръгна към банята с хиляди въпроси в главата, които гъделичкаха мозъка му като крилца на пеперуди.

Портиерът, който трябваше да пази входа в блока на Еми, беше заспал както обикновено. Седеше в очукания си дървен стол с отметната глава и хъркаше с отворена уста, от която надничаха изгнилите му зъби. Тя поведе Хауълс към стълбището по коридора с очукани мръснобели плочки, с ярък мотив на цветя и гроздове по края. Стигнаха до бетонните стълби и Еми спря за момент.

— Няма асансьор, Том, а аз живея на четвъртия етаж — прошепна настойчиво тя. — Облегни се на мен.

Откакто припадна върху нея в таксито, Хауълс не си беше отварял очите. Изглеждаше страшно блед, кожата му беше с цвят на току-що сварен ориз. Сякаш кръвта му се беше стекла от лицето към ръката. Ръкавът беше напоен с кръв и цапаше дрехите й и Еми се молеше на всички богове съседите й да са заспали дълбоко като възрастния портиер.

Той кимна и изпъшка, прегърна я с лявата ръка през рамо. Двамата заедно заизкачваха стълбите бавно, на всяка площадка тя го оставяше да си почине, като го караше да диша дълбоко, за да не припадне. Силите го напускаха с всяко изкачено стъпало.

Накрая стигнаха жилището и Еми го подпря на стената, за да извади ключовете от чантата. Отвори вратата, светна лампата и му помогна да влезе. Холът беше малък и квадратен, с кухничка вляво и баня вдясно. Хауълс го пресече с десетина малки крачки и стигна до спалнята. Краката му започнаха да се подгъват и тя едва го удържа, докато стигнат до единичното легло с малка възглавница и тънък дюшек. Еми никога не водеше клиенти вкъщи. Можеше да отиде в хотел или ако бяха от Хонконг да иде в дома им. Том беше първият мъж, когото пусна да влезе през вратата, като се изключеше водопроводчикът, който веднъж й поправи мивката.