Стивън Ледър - Гладният призрак

Отказа на пиколото да го придружи до стаята на десетия етаж, не беше много по-различна от онази, която току-що напусна — с цветен телевизор, минибар, голямо двойно легло и някаква картина на стената. Като всяка стая от веригата „Хилтън“ в света от осемдесетте години.

Часовникът показваше девет часа вечерта, около един в Лондон. Време за обяд, когато хилядите градски бюрократи отиваха да се хранят. Но това нямаше никакво значение. Грей никога не отговаряше на телефонния номер, който даваше на агентите, предпочиташе сам да ги търси, ако са му нужни. Те винаги се свързваха с телефонен секретар, проверяван на всеки час с религиозна точност лично или чрез малък кодиран апарат, който носеше със себе си, за да може да прослуша записа на телефона от всяка точка на света. Хауълс позвъни и машинката се включи след четвъртия сигнал. Тъжният глас на Грей повтори номера и се чу сигналът, след който да остави съобщението.

Хауълс каза името си, датата и часа, след което, че договорът е изпълнен и сега се намира в хотел „Хилтън“, и очаква по-нататъшни инструкции. Сега му оставаше само да чака. Помисли си да се обади на госпожа Нгъ и да й каже къде се намира дъщеря й, но се отказа. Нищо нямаше да му стане на момиченцето, ако прекараше още една нощ на борда на яхтата, а по този начин щеше да задържи триадата заета още известно време с търсенето. Извади бира от барчето и се излегна пред телевизора. Някакъв стар шпионски филм без кръв, но с много дим от дулата на пистолетите успя да го развесели и той се смя от сърце.

Грей се намираше в кабинета си на деветия етаж, когато телефонът звънна, но не си направи труда да отговори. Седеше в голямото кресло от черна кожа, подпрял с длан брадата си и слушаше внимателно как Хауълс диктува съобщението си. Машинката изключи и той натисна черния бутон до снимката на жена си, застанала в градината с кошница цветя и двете кучета. Беше записал един номер върху лист хартия и набра кода за свързване с Хонконг.

Изчака електронните импулси да стигнат до сателита в космоса и да се върнат обратно към няколкото квадратни километра британска земя в Южнокитайско море, свърза се с малка канцелария в централния бизнес квартал с евтини очукани мебели и телефонен секретар, малко по-различен от неговия.

Мъжки носов глас с китайски акцент внимателно повтори номера на английски, а после се чу сигналът, след който да остави съобщението.

Грей пое дълбоко дъх и с равен глас продиктува смъртната присъда за човека, когото беше изпратил в Хонконг.

— Джеф Хауълс — каза той. — Хотел „Хилтън“. — Бавно повтори името по букви и затвори.

Никога не беше виждал убиеца, който щеше да получи съобщението, и се надяваше изобщо да не му се удаде такава възможност. Знаеше само, че той се казва Хуа Фан и успехът му е гарантиран сто процента. Щом Хуа Фан си свършеше работата, Хауълс щеше да е мъртъв и кръгът щеше да се затвори. Странно име за убиец, помисли си той. Хуа Фан. На китайски означаваше цвете.

Цвете беше облечена цялата в черно и изглеждаше много, ама много секси. Носеше памучни панталони, леко издути при бедрата и стеснени при глезените като шалвари на героиня от „Хиляда и една нощ“. Блузата й беше от черна коприна, прилепнала към тялото й като втора кожа, закопчана до врата, с черна мъжка вратовръзка под яката. Около кръста й висеше свободно широк кожен колан. Дрехите покриваха всеки сантиметър от кожата й, с изключение на нежните китки и лицето, но Дуган познаваше всеки сантиметър от тялото й под дрехите и самата мисъл за това я правеше още по-привлекателна. Сякаш тялото й беше тайна, която единствено той имаше правото да узнае. Цвете се приближаваше към бара, където стоеше той, а подире й се обръщаха глави, привлечени от люлеенето на бедрата, лъскавата коса и невероятно красивото лице. Само че единствено полицаят спеше с нея.

Виждаше как някои се напрягат да разберат с кого е дошла на среща и се изпъчи. Несъзнателно вдигна ръка да приглади косата си.

— Здрасти — каза тя и се надигна на пръсти, за да го целуне по бузата. — Отдавна ли ме чакаш?

— Цял живот — пошегува се той, но в думите му имаше и част истина. — Какво ще пиеш?

— Минерална вода. „Перие“ — отговори Цвете. — Като че ли започва да ме боли глава.

Патрик й поръча и я поведе към запазената маса. Дръпна стола, за да се настани тя, а после го бутна, за да й е удобно. Чудеше се как това момиче успява да събуди в него на публично място джентълмена, и животното, когато са в леглото. Един сервитьор се приближи с две големи блестящи папки с менюто. Цвете си поръча чийзбургер с пържени картофи, а той пиле по хайнански — парчета студено варено пилешко с лютив сос, ориз и супа. Дуган се беше убедил, че нямаше нищо необикновено гуейло да си избере китайска храна, а местно момиче да предпочете западната кухня. Китайките се опитваха да покажат колко са модерни, колко са „цивилизовани“, а той просто предпочиташе китайската храна.