Стивън Ледър - Гладният призрак

Магазините също представляваха смесица от древно и модерно: билкар, чиито рафтове бяха пълни с тайнствени бутилки, в които се виждаха зелени и кафяви растения и коренища, чували сухи гъби и еленови рога в стъклени витрини. До него майстор на ковчези, изложил стоката си пред магазина, магазин за електроуреди с цветни телевизори и японски фотоапарати, малка гостилница с пет кръгли масички, където Дуган понякога обядваше, когато му писнеше от европейска храна. След нея бутик за козметика… Някои от сградите бяха на повече от двадесет години или дори по-стари, с по седем-осем етажа, апартаменти над магазините и затворени с метални решетки входове. Постепенно обаче ги заменяха кули от стъкло и мрамор, два или три пъти по-високи — в търсене на големи печалби предприемачите вече навлизаха и в тези квартали.

Тротоарите бяха задръстени като улиците и по тях можеше да се види същата космополитна смесица: прегърбени възрастни домакини, които се прибират у дома с пазарски чанти, бизнесмени с модни костюми и тесни вратовръзки, млада жена крещеше по мобилния си телефон, за да я чуят през писъка на клаксоните и рева на двигателите, ученички с колосани бели блузи, бели обувки и пълни с учебници раници върху рамената, майки с деца на гърба.

Патрик вървеше бавно отчасти заради тълпите, но и защото не му се искаше да пристигне на разговора в специалния отдел потен като прасе. Понякога му се налагаше да слезе от тротоара и внимаваше да не стъпи в някоя от купчините прах и гнили зеленчуци, останали от среднощното хранене за успокояване на домашните призраци.

Главен инспектор Лей изглеждаше мил човек, с посивяваща коса, добродушни сиви очи и отпусната кожа, която му придаваше вид на изморен, но верен булдог. Светлосиният костюм не му стоеше добре, но сякаш беше единственият, който е намерил сутринта в гардероба си. Той се усмихна добродушно, когато Дуган влезе в кабинета му, и го изненада с подаване на ръка.

— Винаги съм те харесвал — каза Лей. Говореше с шотландски акцент, който навяваше представи за зелени хълмове и покрити със скреж черкви.

— Моля? — изненада се Патрик.

— Играеше защитник в последния мач. Направо си страхотен. Спомням си, че казах на жена си Глинис: това момче би могло да играе даже за Уелс.

— Страхувам се, че не, сър. Не съм от Уелс.

Лей изглеждаше засегнат, а Дуган твърде късно се сети, че трябваше да добави „за съжаление“, за да не го засегне.

— Нищо, нищо. Сядай.

Той кимна към двете удобни кресла, поставени пред бюрото. Кабинетът приличаше на този на Патрик, но беше малко по-голям. В единия ъгъл имаше голяма черна каса, а върху нея метална купа с храстовидно растение. Бюрото изглеждаше доста затрупано, като това на Дуган, но отгоре беше поставена и малка настолна лампа. Той мярна в гръб сребърна рамка и предположи, че на нея вероятно е снимката на съпругата на Лей и няколко деца. Без съмнение главният инспектор беше улегнал семеен мъж и стълб на църковната енория. Един Господ знае какво точно правеше в специалния отдел. Сигурно направо се съсипваше в опити да спре комунистическото нахлуване на място, което скоро ще бъде предадено на червен Китай. А и службата му беше абсолютно безперспективна. Специалният отдел щеше да бъде разформирован, преди комунистите да дойдат на власт, а всичките му досиета закрити и унищожени. На повечето от китайските служители беше обещано британско гражданство, за разлика от останалите над шест милиона жители, защото дори и британското правителство разбираше, че такива хора няма да оживеят дълго при новия режим.

Отдел „Специални операции“ имаше и други задачи, разбира се. Той наблюдаваше дейността на ЦРУ и другите разузнавателни централи в Хонконг, местните членове на Гоминдана — антикомунистическата партия на Тайван. Но основната им цел беше да разкриват комунистите в колонията и затова бяха изградили цяла мрежа от информатори, чийто живот също щеше да бъде заплашен след предаването на властта. Главно поради тази причина в специалния отдел имаше толкова малко китайци, при това нито един на ръководна длъжност. Работата беше твърде опасна, за да бъде доверена на местни хора.

— Е — започна Лей, сплете пръсти и се облегна на стола. — Разкажи ми за онова момиче. — Говореше като баща, който пита сина си за последната му приятелка.

— Какво искате да знаете, сър?

Главният инспектор се усмихна. Изглеждаше като човек, свикнал да се усмихва. Дуган си го представи в коледната сутрин как разопакова подаръци с внуците си и после разрязва пуйката, а жена му поднася зеленчуците.