Стивън Ледър - Гладният призрак

Бавно, с увиснали край тялото ръце, Томас изкачи осемдесет и осемте стъпала до мястото, където беше баща му. Старецът седеше на един от камъните под пагодата, където бяха разговаряли предния ден. Този път обаче той беше обърнал гръб на залива и погледът му беше насочен към каменния купол. Обърна се да посрещне сина си, Томас задъхано изкачи последното стъпало и остана в края. Погледите им се срещнаха и Нгъ Вайсън веднага разбра каква новина му носеше.

— Мъртъв ли е? — тихо попита той.

— Мъртъв — повтори синът му и очите му се замъглиха от сълзи. — Татко, трябва да намерим човека, който го стори. Трябва, трябва, трябва! — Думите му преминаха в хлипане и сълзите потекоха по лицето му.

— Ще го намерим, Кин-мин. Обещавам ти, че ще го намерим. Ела и седни до мен. — Гласът му трепереше, той протегна към Томас ръката си, обърната с дланта нагоре, като на просяк, молещ за милостиня.

— Добре поне, че бюджетът ни позволява отделни стаи — каза Едмъндс. Стоеше в стаята на Файнбърг в хотел „Виктория“ и гледаше кораба на въздушна възглавница, който се готвеше да потегли към Макао.

— Да. Ако спим заедно, ще трябва да променям начина си на живот — отвърна Рик, зает да си играе да сменя каналите на телевизора. — Гладен ли си?

— Май да.

— Предлагам да слезем в някой от ресторантите на хотела. Вече е четири часът, нали? Да се изкъпем, да хапнем, а после да тръгнем по баровете. Най-добре да си обменим парите тук и непременно да пазим фактурите. Хамилтън каза, че ще ни възстанови сумите, но не през официалните канали. И не бива да се свързваме с местния офис.

— Без подкрепа? Без помощ? А шефът ни е на хиляди километри? Това не ми мирише на хубаво, Рик.

— Фасулска работа е — отвърна по-младият мъж. — Пък и не е лошо да си човек на Хамилтън. Той се издига и аз бих могъл доста да напредна покрай него.

Джак забеляза как младият агент премина от множествено в единствено число, но вече не можеше да се раздразни от подобни дреболии. Щом Файнбърг искаше да изкачи няколко стъпала нагоре по служебната стълбица, то си беше негова работа. Що се отнасяше до Едмъндс, той отдавна се беше примирил, че няма да се издигне в ЦРУ. Не обичаше да целува задници и бе участвал в толкова много мръсни операции, че никога нямаше да му позволят да заеме висок пост. Всъщност, когато изпадаше в мрачни настроения, винаги се чудеше какво ли ще стане с него, дали ЦРУ щеше да му разреши да се пенсионира и да си получава спокойно пенсията, или… Знаеше доста подробности от мръсните игрички на разузнаването. Преди около пет години започна да взема предпазни мерки, като записваше в дневник на компютъра някои от най-гадните епизоди в кариерата си. Даде три дискети на брат си в Чикаго и го накара да се закълне, че ще пази тайната. Не знаеше дали това ще му помогне, или просто се дължи на параноя, но така се чувстваше по-сигурен. Познаваше много оперативни служители на ЦРУ, които се пенсионираха и постъпиха на работа в частни детективски агенции или адвокатски кантори. Няколко даже си отвориха барове. Но освен тях имаше и други, изчезнали по време на мисии, които, по думите на Файнбърг, са били „фасулска работа“. Оставаха му само три години до пенсия, тогава вече щеше да прекарва повече време с жена си и той беше решил да го постигне. Също както наборниците във Виетнам Едмъндс беше започнал да си брои дните до времето, когато щеше да се върне в нормалния свят, макар да знаеше, че това го прави уязвим.

По-младият агент седна на леглото и отвори телефонния указател.

— Полицията — отговори той на учудения поглед на партньора си.

Файнбърг се представи като журналист от „Интернешънъл хералд трибюн“ и поиска да го свържат с дежурния. Трябваше му доста време, за да намери човек, който говори английски, и повтори, че е журналист.

— Нещо ново по двойното убийство в хотел „Хилтън“? — попита той и му отговориха, че няма. — Ами какво ще кажете за англичанина, който е бил прострелян? — Отново получи отрицателен отговор. Американецът благодари и затвори.

— Силата на пресата — каза той. — Хауълс е още на свобода. Ако беше в болница, досега да са го намерили. Смятам, че имаме късмет. Коя страна на залива искаш? Каулун или Ванчай?

Едмъндс сви рамене:

— Няма значение.

— Добре. Аз взимам Каулун. Преди няколко години бях в „Червени устни и твърди задници“. — Той му подаде отпечатаната от факса снимка на Хауълс. — Можеш ли да направиш свястно копие? Доста ясна е и би трябвало да се копира добре. Аз отивам да взема душ. Ще се видим долу във фоайето след половин час.