Стивън Ледър - Гладният призрак

— От кога я познаваш?

— От няколко дни.

— Как се казваше?

— Моля?

Лей се усмихна отново.

— Грешка на езика, синко. Разбира се, исках да попитам как се казва?

— Цвете.

— А китайското й име?

— Не знам. Познавах я само като Цвете.

— Никога ли не си я попитал за фамилията?

— Не е ставало дума.

— Но тя знаеше твоето, нали?

— Разбира се.

— И двете имена?

— И двете — потвърди той.

— Добре, поне един от вас е знаел какво става — кимна Лей и се засмя. — Сериозно, Пат, доколко добре я познаваше?

Дуган забеляза колко лесно по-възрастният премина към малкото му име, опитваше се да превърне разпита в обикновен разговор между любители на ръгби.

— Бяхме приятели.

— Знаеш ли къде работеше?

— В „Банк ъф Чайна“. Обаждах й се там няколко пъти.

— И се свърза с нея?

— Един-два пъти.

— Ходи ли да я видиш в болницата?

— Да.

— Какво ти каза тя?

— Че е била нападната от един гуейло.

— А кои са били нейните приятели?

— Приятели ли?

— Двата трупа в стаята.

Дуган поклати глава.

— Не, сър, не ми каза.

— За какво друго си говорихте?

— Почти нищо, сър. Тя изглеждаше доста замаяна. Беше зле наранена и не говореше много смислено.

— Но не е била в делириум?

— Не, обаче изглеждаше объркана. Мисля, че всъщност не схващаше какво все пак е станало. — Патрик разбираше, че постепенно обвива истината с лъжи, създава защитна стена около тайната, която му довери Цвете.

Лей се понаведе и постави длани върху бюрото. Оправи маншетите си и впи поглед в него.

— Имаме проблем, Пат. Това момиче е било заедно с двама мъже, единият от тях вече е разпознат като агент на китайските тайни служби, той е свързан с поне три убийства в Тайван. В хотелската стая е била намерена спринцовка с лекарство, което би предизвикало инфаркт дори у слон, с нейните отпечатъци. Отведена е от болницата доста зле ранена, както ти каза, от група типове от „Синхуа“, така наречената „Китайска информационна агенция“. И докато цял свят спокойно приема, че тази агенция се занимава само с журналистика и описва последните постижения на селското стопанство, аз и ти, Пат, знаем съвсем други работи за нея. Хората на „Синхуа“ са официалните, а и неофициални представители на Китай в Хонконг. През техните кабинети в Хепи Вали преминават едни от най-жестоките китайски копелета. А сега започва да изглежда, че ти си приятел на една от тях.

Лей замълча, гледаше Дуган в очите, сякаш погледът му може да проникне през слоевете лъжи. Патрик усещаше, че ръцете му започват да треперят, и ги подпря на коленете, за да не се вижда.

— Та какво точно ти каза твоята приятелка, Пат?

— Нищо.

Възрастният мъж посегна и взе една папка от лявата страна на бюрото си. Отвори я и прелисти.

— Това е твоето досие, Пат. Нямаш нито едно порицание. Ако не беше зет ти, без съмнение досега щеше да бъдеш главен инспектор. — Остави папката на бюрото и продължи: — Ако има нещо по-лошо от това да имаш за зет Глава на дракон, то е да не си честен към началниците си. Не бих искал да си провалиш кариерата.

— Само че няма да я подобря, нали? — попита Дуган. Усещаше как в гърдите му се надига злоба, която го изгаряше като огън.

— Може да стане много по-зле, повярвай ми. Много по-зле. Та какво точно ти каза това цвете?

Лей още се усмихваше, но на Патрик му се стори, че сивите очи станаха по-пронизителни, а добродушните черти на лицето са само маска. Този човек не беше приятелски настроен, не можеше да му се довери, вероятно дори не беше запалянко по ръгби, за ръгбито пишеше в досието му. Той не му дължеше нищо, по дяволите, не дължеше нищо и на полицията като цяло. Те погубиха възможността му за кариера, а сега искаха от него помощ. Дуган със сигурност знаеше, че ще остане верен на Цвете. Ще я предпазва и ще й помогне. Ще лъже този човек, ще лъже всички, които може, и ще се забавлява с това.

Усмихна се глупаво и почеса олисялото петно на главата си.

— Всъщност ми е малко неудобно, сър.

Лей вдигна вежди.

— В какъв смисъл?

— Тя ми поиска пари.

— Пари ли?

— За лечението в болницата. Каза, че нямала достатъчно.

— И защо ще иска пари от теб, Пат?

Дуган замълча и се опита да измайстори възможно най-добрата си виновна физиономия. Изглеждаше притеснен.

— Защо? — настоя Лей.

— Аз и преди й плащах, сър. Тя не ми беше точно приятелка.

— Курва ли?

Младият мъж сведе очи към пода.

— Да, сър. Срещнах я в един от баровете, където ходим с момчетата. Първоначално не разбрах, че е от бранша. После загрях, когато ми поиска пари.