Стивън Ледър - Гладният призрак

— Нямаше как да разбера, защото завесите са спуснати.

— За да спиш. Доктор Ву каза, че за теб е най-добре да спиш колкото може повече. И да пиеш вода.

Хауълс погледна кафето и се усмихна:

— Благодаря ти за кафето. Как да го кажа на китайски?

— М гой.

— М гой — повтори той. — М гой за кафето.

— По-добре го изпий бързо, защото доктор Ву ще дойде и ще ми се кара, ако го види.

Хауълс се обърна бавно наляво, Еми му помогна да седне и вдигна възглавницата зад гърба му.

— Това ще бъде нашата тайна — каза англичанинът.

Кой знае защо, това много се хареса на Еми и тя се изчерви. Той вдигна чашата към устните си и отпи.

— Чудесно е — въздъхна Хауълс. — Как да кажа „вкусно“?

— Хо сик за храна — отговори тя. — Хо ям за питие.

— Хо ям — повтори той. — М гой.

— М сай м гой — каза Еми. — Няма защо.

Хауълс я наблюдаваше над чашата и се чудеше какво да прави с нея. За момента му трябваше, за да го крие. Ами после? Тя знаеше името му и не след дълго щеше да разбере какво е извършил. Стрелбата в хотела със сигурност щеше да бъде отразена във вестниците, а на регистратурата той беше използвал истинското си име. Много глупаво, но тогава вярваше напълно на Грей. Но сега нямаше смисъл да се обвинява за минали работи. Важно беше единствено бъдещето.

— Как се чувстваш? — попита тя.

— Много по-добре.

— Хубаво. Радвам се.

Изглеждаше радостна. Мъжът не можеше да прецени дали се радва, защото той оздравява, или защото скоро ще й се махне от главата. На вратата се звънна и двамата се стреснаха.

— Доктор Ву — възкликна Еми, грабна чашата и хукна към кухнята, за да я остави в мивката, преди да иде да отвори вратата и да пусне вътре възрастния лекар. Той я поздрави и влезе в спалнята.

— Изглеждаш много по-добре, отколкото последния път, когато те видях — усмихна се Ву.

— Оздравявам бързо — отвърна Хауълс.

— Това ще реша аз — натърти лекарят и остави медицинската си чанта в края на леглото. — Наведи се напред, ако обичаш.

Той се наведе, възрастният китаец свали превръзката и огледа раната.

— Ммм, май си прав — каза той. — Не виждам проблеми. Само ще сменя превръзката. Чувстваш ли болки?

— Тъпа болка, ако не си мърдам рязко ръката.

— Искаш ли нещо за нея?

— Никакви инжекции — отвърна Хауълс. — Но ако имаш таблетки, може да глътна, когато започне да ме боли. Ще ти бъда благодарен.

Доктор Ву извади малко пластмасово шишенце от чантата си. Вътре имаше шест бели хапчета.

— Ще ти ги оставя. Взимай по една, когато много те заболи, но в никакъв случай повече от две на три часа. Това са болкоуспокояващи, но ще ти помогнат и да спиш. Ако болката се усили толкова, че усетиш нужда да вземеш три таблетки, трябва да ме повикаш веднага. — Остави шишенцето до чашата с вода. — И пий много течности.

— Пия. Еми се грижи добре за мен.

Тя влезе в спалнята и застана зад лекаря, като кършеше нервно пръсти. Ву се обърна към нея и заговори на китайски. Жената кимна и отговори. Забеляза въпросителния поглед на Хауълс и бързо преведе:

— Доктор Ву каза, че след два дни можеш да се изправиш, но той ще дойде да те види преди това. — Нямаше нужда тя да превежда, английският на възрастния китаец беше много по-добър от нейния, но не искаше раненият англичанин да си помисли, че говорят нещо зад гърба му.

Той погледна лекаря и кимна:

— М гой.

Доктор Ву се усмихна:

— М сай м гой. Много добре говориш китайски.

Зад гърба му Еми се усмихна гордо.

Едно от най-големите предимства да си главен готвач е, че винаги си свободен следобед. Андре Бомон знаеше, че работата му има много недостатъци: дългите часове подготовка, напрежението винаги да е във форма, стоенето в кухнята до късно през нощта. И точно затова направо боготвореше свободното време между обеда и приготовленията за вечеря.

Бомон беше главен готвач в един от най-добрите хотели в Каулун и когато времето беше хубаво и нямаше да организира някое празненство, подкарваше своя „Голф“ към Хебе Хевън със свален гюрук и надуто стерео и изкарваше яхтата си за няколко часа.

Обичаше Хонконг и тукашния начин на живот. Получаваше почти двойна заплата в сравнение с Франция, разполагаше с апартамент от 200 квадрата без наем, който всяка година се обновяваше по негово желание, колата, два безплатни билета първа класа до Франция, безплатна храна в хотела. И възможност да стане главен готвач на двадесет и осем години, докато приятелите му в Европа още бяха помощник-готвачи.