Стивън Ледър - Гладният призрак

— И?

— Това представление го ръководи Грег Хамилтън. Щях да ти кажа, когато стигнем в хотела.

— Щеше да е по-добре да ми го беше казал, преди да дойдем тук.

— Стига, Джак. Хамилтън ми се обади, защото не можеше да се свърже с теб. Това е. Аз вдигнах телефона и получих задачата. Просто ти предавам информацията. Това е.

Дойде техният ред на опашката и се насочиха към таксито. Всеки от тях носеше по една пътна чанта. Тази на Едмъндс беше сгъваема за костюми, а на Файнбърг яркосиня за през рамо. Седнаха с тях на задната седалка, вместо да ги сложат в багажника. И двамата пътуваха с малко вещи. Както Файнбърг каза, влизат и излизат, преди някой да е разбрал, че са идвали. Никой, с изключение на Грег Хамилтън. По-младият агент каза на шофьора адреса, но той като че не разбра.

— Ъ? — изхъмка китаецът и присви очи.

— Хотел „Виктория“ — бавно повтори Файнбърг. — На остров Хонконг.

Шофьорът поклати глава.

— Аз не знае. Аз не знае.

— О, мамка му! — възкликна Рик. — Какво да правим сега?

— Можеш да го затриеш — предложи хладно Едмъндс.

Файнбърг плесна по облегалката на шофьора.

— Хотел „Виктория“ — повтори той. — Хотел „Виктория“.

Джак смъкна прозорчето си и повика един добре облечен китайски бизнесмен, на около четиридесет години, с очила и чанта от крокодилска кожа.

— Извинете, имаме малък проблем с шофьора. Бихте ли ни помогнали?

Мъжът се усмихна, приближи се и наведе глава към него.

— Разбира се — каза той със западняшки акцент. — Къде искате да отидете, приятели?

— Хотел „Виктория“ — отвърна Едмъндс. Мъжът обясни на шофьора на китайски, а той кимна и изръмжа. — Благодаря — зарадва се Джак.

— Няма нищо. Приятно прекарване в Хонконг.

Възрастният агент вдигна стъклото и се облегна в охладеното от климатика купе.

— Хамилтън е в Лондон — каза той.

— Точно така.

— Тогава защо ще провежда операция в Хонконг?

— Не ми каза, а и аз не попитах. Но ако искаш, може да му се обадиш.

— Да, ей сега. И какъв е планът?

— Според Хамилтън този тип Хауълс е ранен, стреляли са по него, така че полицията скоро ще го надуши.

— Какви ги говориш?! — Едмъндс започна да се ядосва. Не обичаше да започва операция без пълни указания, а още повече не му се нравеше фактът, че трябва да получи информацията от този тъпанар Файнбърг. Хамилтън поне можеше да се опита да се свърже с него. Все пак беше с по-висок чин.

— Както казах, щяхме да седнем и да поговорим по този въпрос, когато стигнем в хотел „Виктория“. Слушай, Джак, не се притеснявай. Това ще е нищо работа.

— Не разбрах защо полицията е стреляла по него.

— Не е полицията. Бил е нападнат в хотелската стая. Хамилтън каза, че е убил един наш агент и затова трябва да изравним резултата, но без да обиждаме братовчедите. Тук все още е британска територия, макар че има повече от нашите, отколкото от техните.

— Значи е за отмъщение?

— Точно така. Хауълс е чукнал един от нашите, а ние ще чукнем него.

— Но Хауълс е англичанин. Нещо не ми харесва в тази работа.

— Англичаните са го натирили. Нали прочете папката? Той е пълна откачалка и само създава проблеми. Приеми го, все едно е болест, а ние сме лекарството.

— Гледал си много филми със Силвестър Сталоун.

— Слай е моят герой — ухили се като дете Файнбърг.

„Истински кошмар“ — помисли си мрачно Едмъндс.

— Слушай — продължи по-младият, — местната полиция търси Хауълс. Щом го открият, ние ще го утрепем. Няма начин да напусне Хонконг, а тук не е много лесно за един бял да се скрие. Особено ранен с куршум. Но аз мисля, че ние можем малко да ускорим нещата.

— Как?

— Той е ранен и се намира на непозната територия. Не може да отиде в болница, следователно му трябва някой да го скрие. Доколкото знае Хамилтън, Хауълс работи сам и няма приятели тук.

— „Cherchez la femme?“

— Очевидно е, нали? Трябва да намерим момичето и ще го открием.

Едмъндс кимна.

— Значи ще проверим баровете и нощните клубове. Те едва ли са повече от няколко хиляди.

Файнбърг размаха пръст:

— Хонконг се е променил от времето на виетнамската война. Има купища барове за китайци, но ние няма да ходим там. Хауълс най-вероятно е отишъл в някое от заведенията за туристи във Ванчай или в Цим Ша Цуй. Те са най-много петдесетина. Ще ги проверим за една нощ. Просто ще покажем снимката му, сякаш търсим стар приятел. Може да извадим късмет. И дори да не успеем, най-накрая полицията ще го намери. И в двата случая той минава в историята.