Стивън Ледър - Гладният призрак

Днес денят беше идеален за излизане с яхта. Безоблачно небе, свеж северен ветрец и Каролин Чан до него. Тя отговаряше за връзките с обществеността в хотела, но се измъкна от работа под предлог, че отива до рекламната агенция. Шефът й беше добряк и мекушав, а нея не я гризеше съвестта, че се е измъкнала за няколко часа. Знаеше, че се отплаща достатъчно добре на хотела, като се разправя с недоволни клиенти, проверява менюта, изпраща съобщения за пресата и се грижи за високопоставените гости.

Андре се отклони от шосето и подкара към пристана, тя вдигна лице към небето и остави ветрецът да развява дългата й черна коса. На паркинга имаше достатъчно места, както винаги следобед през работен ден. Само в почивните тук ставаше претъпкано, но тогава Андре си намираше друго забавление.

— Коя е твоята? — попита Каролин, а той натисна бутона да затвори покрива и заключи вратите.

— Онази с белия корпус и двете мачти — посочи Бомон.

— Как се казва?

— „Катрина“. Преди е принадлежала на някакъв адвокат, нарекъл я на името на жена си, но тя избягала с друг. Наложило му се да продаде яхтата, за да събере пари да върне дълговете си. Още не съм успял да й сменя името.

Той тръгна до нея и я прегърна през кръста. Зарови лице в косата й и вдъхна аромата на парфюма.

— Може би ще я нарека „Каролин“.

Тя беше петото момиче, на което подхвърли идеята за смяна на името. Три от предишните накрая се любиха с него в каютата. Кой знае защо, обещанието да нарече яхтата си на тяхно име им действаше като афродизиак. Честно казано, на Андре си му харесваше „Катрина“.

Каролин се притисна към него.

— Ще ми бъде приятно — измърка тя и се извърна да го прегърне и целуне в устата. Той пръв се отдръпна.

— Ела. Ще хванем някой да ни закара.

Намериха една груба старица с лодка и след минута пазарене тя се съгласи да ги закара до „Катрина“.

— Страхотна е. Толкова фина, женствена. Харесвам я — каза Каролин.

— Чакай да я видиш отвътре — отвърна Андре и задържа погледа й с усмивка. Тя се засмя и той разбра, че вече е негова. Поне за този следобед.

Качи се пръв на борда и й подаде ръка.

— Кажи й да дойде и да ни вземе, когато трябва да се връщаме — каза той, а Каролин бързо заговори на китайски. Жената се изсмя и отплава с лодката.

Каролин се наведе над парапета и загледа водата отдолу, а Андре започна да върти ръчката, за да вдигне котва. Стори му се, че върви по-тежко от обикновено. Може би котвата се беше закачила в нещо на дъното. Бавно, мъчително бавно котвата започна да се издига с половината от нормалната си скорост. Докато чакаше, Андре се възхищаваше на гърба на Каролин и на дългите й крака. Имаше необичайно дълги крака за китайка. Изведнъж тя изпищя. Смразяващ кръвта вик, който накара старицата да изпусне едно от веслата и прогони всички мисли за любов от главата на Андре.

Томкинс влезе в кабинета му с вдървена походка, сякаш имаше необелен банан в задника. Патрик ядеше пиле и устните му бяха мазни.

— Като прасе си, Дуган, мама му стара — не се сдържа шефът.

— А трябва да си благодарен, защото обядвам, докато работя — изрепчи се Дуган.

— Да бе, благодарен съм ти, началникът на полицията също ти е благодарен, а и губернаторът. Обзалагам се, че кралицата ще чуе колко си отдаден на службата си.

Патрик взе лист хартия и избърса ръцете си. Картонената кутия от обяда му беше пълна с пилешки кости и студени пържени картофи. Измъкна бяла пластмасова лъжичка и се зае с десерта.

— Какво искаш? — попита той, докато дъвчеше.

— Аз ли? Само да си разчистиш бюрото, за да ти стоваря още дузина папки. Но момчетата от улица „Арсенал“ май имат други планове по отношение на теб. Току-що ми се обадиха по телефона. Да идеш при тях. Какво си направил, за да привлечеш вниманието на специалния отдел, Пат?

— Да пукна, ако знам — отвърна Дуган. — Веднага ли трябва да се занеса?

— Така казаха. Търси главен инспектор Лей.

— Мислех си, че няма високопоставен служител от китайски произход в специалния отдел.

— Няма. Той е англичанин. — Томкинс написа името на един лист.

Отдел „Специални операции“ също се намираше във Ванчай, в стара административна сграда, недалеч от кабинета му. Затова той отиде дотам пеша. Улиците бяха задръстени и шумни. Камиони изпускаха черни облаци пушек, лимузини с шофьори возеха богати бизнесмени с мобилни телефони, голи до кръста доставчици разнасяха стоки. Един теглеше с колелото си натоварена със заклани оскубани пилета количка, друг превозваше големи зелени газови бутилки. Абсолютна смесица от старо и ново, съвсем типична за Хонконг.