Стивън Ледър - Гладният призрак

— Но ти каза, че работела в банка?

— Така разправях на всички, сър. Не исках да признавам, че си плащам. Момчетата щяха да ме спукат от подигравки.

— Затова не си разбрал фамилното й име — досети се главният инспектор.

— Точно така, сър. И затова не мога да разбера защо смятате, че тя работи с китайски агенти. Не беше чак толкова умна, сър. Страхотно тяло, но празна главица.

Лей кимна.

— Разбирам — учудено провлече той. — Разбирам.

Патрик го погледна право в очите. Опитваше се да изглежда уверен и да диша спокойно. Държеше дланите си здраво прилепнали върху коленете, с неподвижни пръсти, за да не се вижда напрежението му.

Накрая Лей, изглежда, взе решение:

— Добре, Пат. Засега това е всичко. Да речем, че приключихме. Ще ти се обадя, ако поискаме още нещо от теб.

Не му подаде ръка за сбогуване, а остана седнал зад бюрото си, Дуган излезе и затвори вратата. Главният инспектор мрачно забарабани с пръсти върху досието му.

— Старши инспектор Патрик Дуган, не вярвам на нито една твоя дума — тихо изрече той.

Томас Нгъ стоеше пред къщата и гледаше пристанището, когато чу звъна на телефона и учителят Чен да се обажда. Възрастният мъж беше заповядал да му свалят голямо бюро от една от спалните и го сложи в хола. Върху него постави старовремски черен бакелитов телефонен апарат, купчина листове, няколко подробни карти на Хонконг и добре подострени моливи. Сега седеше на стол, взет от подредените около кръглата маса, и отговаряше на телефона, който звънеше непрекъснато от зори. Картите ги набавиха от един предприемач, който дължеше услуга на триадата. Всъщност няколко услуги. На хартията бяха отбелязани всички сгради на територията на колонията. След като някоя от тях бъдеше посетена, портиерът разпитан и информацията предадена на учителя Чен, той я отбелязваше. Вписваше името на човека, извършил огледа, и часа на постъпване на съобщението, като поглеждаше големия си златен часовник, оставен върху бюрото. До стареца седеше един от младите бойци, който преди беше работил в голяма фирма за недвижими имоти, и му помагаше да намира сградите върху картите.

Търсенето започна рано сутринта и продължаваше вече почти осем часа. Чен настоя лично да приема всички обаждания, като си почиваше само колкото да изпие по някоя чаша чай, а веднъж хапна и малко ориз. Томас възнамеряваше скоро да настои той да си почине. Това беше едва първата вълна на преследването. Всяка сграда щеше да бъде посетена три пъти, за да се разговаря с всички портиери, които обикновено работеха на смени от по осем часа. Нямаше смисъл да се говори само с хората от сутрешната смяна, след като гуейлото е видян късно вечерта. Нямаше нищо по-лошо от половинчато претърсване.

Той чу стъпки зад себе си, до него застана Чен, изглеждаше мрачен.

— Намериха ли го? — попита Томас.

— Намерили са брат ти. Той е мъртъв, Кин-мин.

Нгъ очакваше такава новина и въпреки това го заболя ужасно. Той сви длани в юмруци и се удари по бедрата, изруга на английски. Старецът постави ръка на рамото му.

— Къде? — попита Томас.

— В Хебе Хевън. Бил е окован към котвата на една от яхтите в залива.

— Удавил ли се е?

— Да. И китката му е била рязана. Изглежда, брат ти се е опитвал да се измъкне по единствения възможен начин — като отреже собствената си ръка.

— О, не — прошепна Нгъ. — Не, не, не! Кой го е намерил?

— Собственикът на яхтата. Преди около половин час. В известен смисъл сме имали късмет, малко хора изкарват яхтите си през седмицата. Сега поне знаем, че е мъртъв.

Томас кимна.

— Странно е това да се нарече „късмет“, но разбирам какво искаш да кажеш, учителю Чен. Можем ли да запазим новината в тайна?

— Страхувам се, че не. Полицията вече е там. Нашите хора в Сай Кун преустановиха претърсването на лодките и яхтите. Поне за момента. Навсякъде е пълно с полицаи и няма да е разумно хората ни да привличат вниманието към себе си. Казах им да се изтеглят. Могат да продължат работата си утре.

— Прав си, разбира се — съгласи се Нгъ. — Освен това гуейлото едва ли ще държи Софи толкова наблизо до мястото, където е убил брат ми.

Двамата мъже останаха един до друг, загледани към обвитите в мъгла хълмове на Каулун. Вляво от тях един паун изписка сякаш от мъка.

— Трябва да кажеш на баща си, Кин-мин.

— Знам, учителю Чен, знам. Ще отида също да кажа и на Джил. Тя няма да го понесе лесно.

— И на двамата ще им е трудно. Баща ти е при гроба на майка ти — каза възрастният мъж и се върна в къщата. Телефонът звънеше отново.