Стивън Ледър - Гладният призрак

Папката лежеше на поставката пред него. Затворена. Беше със същия зелен цвят като униформите в джунглата, носени през нощта, при секретните операции, която никога нямаше да влязат в учебниците по история. Едмъндс беше убивал мъже, жени и деца в името на дълга, обикновено с нож или с голи ръце, често нощем и винаги с цел да тероризира врага. Тогава беше само на двадесет и пет години, не много по-млад от Файнбърг сега. А в частта беше един от най-старите. Изпращаха ги в джунглата, където виетнамците от Севера почиваха между битките, или навътре по тесните пътеки, изолирани от околния свят с дни, в очакване на патрулите на Виетконг. После убиваха. А когато свършеха с убийствата, обезобразяваха труповете, за да служат като предупреждение за останалите. Не, не като предупреждение. Нямаше за какво да предупреждават. Трябваше да служат за урок: така ще стане и с вас, ако ви хванем, затова стойте настрана. Колеха деца, кастрираха мъже и разпаряха коремите на жени с ловните си ножове. На няколко пъти бяха спуснати в нападнати от виетконгците приятелски настроени села, за да обезобразят телата на жертвите. Мъртви, но още топли и кървящи. После пак така бързо бяха изтегляни, преди армията да изпрати хора от журналистически корпус, за да им покаже срещу кого и против какво всъщност се бият.

И сега, както тогава, Едмъндс мислеше, че го прави за правдата. Но докато тогава го вършеше с твърдо и студено сърце, сега съжаляваше за действията си. Искаше му се да е бил обикновен пехотинец, да се е сражавал като всички с М-16 в калта, вместо да убива жестоко с нож в ръка. Не знаеше точно колко души е убил, но неколцина виждаше ясно, сякаш запечатани в паметта му. Как прерязва гърлото на едно младо момче с пушка, а след това се оказа, че това било момиче с метла в ръка. Как разпаря корема на млада жена, твърде късно открил, че тя е бременна. Дете изпълзя изпод леглото, докато той убиваше майка му, един старец се усмихваше, когато той заби ножа през ребрата в сърцето му. Спомняше си лицата на всички и знаеше, че ще ги помни до смъртта си. Въздъхна дълбоко и взе папката, надяваше се, че докато чете за човека на име Хауълс, спомените ще го оставят за малко на мира.

Вътре имаше три листа от факс, двата бяха с текст, а третият представляваше снимка. Човек на около тридесет години, с тясно лице, хлътнали очи и твърдо стиснати устни. Човек, който Едмъндс позна. Беше го виждал преди четири години в Ливан.

Погледна към Файнбърг, но той се беше навел над чинията, концентриран в яйцата. Вгледа се отново в снимката. Нямаше съмнение. Хауълс беше човекът, който му спаси живота. Джак работеше в посолството в Бейрут, когато беше отвлечен от една от терористичните групировки в страната. Затвориха го в мазето на някаква къща в покрайнините и заплашиха посолството, че ако не плати откуп от 100 000 долара, ще го убият. Държаха го цели три месеца, през повечето време със завързани очи, даваха му да яде само консерви и вода. Едва не полудя от монотонния живот. Смъртта не беше нещо ново и не тя го плашеше. Но цели дванадесет седмици след отвличането никой не му проговори и една дума на какъвто и да е бил език. Не му разрешаваха да гледа телевизия или да слуша радио, а вестник му показаха само веднъж, за да прочете, че властите отказвали да платят откупа.

През трите месеца го пазеха шестима различни мъже, никога по-малко от двама на пост. Когато се появи Хауълс в къщата, бяха трима. Един от тях, гадняр на средна възраст, с грозен белег под лявото око беше ръководителят на групата. Заедно с него беше момиче с дълга черна коса, винаги с автомат в дясната си ръка, и един младеж на не повече от двадесет години — красиво момче, подстригано по войнишки и с бяла кожа. Те се редуваха да го пазят, двама седяха в стаята, а третият навън. От мазето се излизаше само през груба дървена врата с шпионка, заключена отвън и отвътре. В стаята имаше походно легло с войнишки одеяла за Едмъндс, пластмасова кофа за тоалетна и два стола за пазачите. На всеки два дни му носеха втора кофа, до половината пълна с хладка вода и груб пешкир, за да се измие. Храната и водата беше в картонени чинии и пластмасови чаши. На два пъти го снимаха върху походното легло с вестник в ръка. И двата пъти един от пазачите стоеше до него с пистолет, насочен към главата му.

Вече беше почнал да полудява, когато Хауълс се появи на сцената. Тъй като го държаха със завързани очи, не знаеше кой е при него в стаята, но по стъпките предполагаше, че е момичето. Чу я да се приближава до вратата, спря, за да погледне през шпионката. Последва дрънкането на катинара и удар с крак по дървената врата, писък и два изстрела. Едмъндс се паникьоса и се изтърколи от леглото на пода, запълзя изплашен до смърт, че всеки миг ще получи куршум в главата. Чу се трети изстрел и изпъшкване, той успя да си свали превръзката и премига на светлината, в този момент мъжът на средна възраст падна на пода. До вратата лежеше младежът с рана на гърдите, от нея на тласъци извираше кръв. Момичето беше проснато до леглото с разпилени коси. Едното й око го нямаше, по косата й потече струйка кръв. Краката й трепнаха, сякаш спеше, но куршумът беше унищожил голяма част от мозъка й.