Стивън Ледър - Гладният призрак

— Томас, чух, че си се върнал.

— Трябвало е да станеш детектив — засмя се Нгъ, с остър стържещ смях.

— Да бе, много смешно — отговори Патрик, не изпускаше от поглед двамата пазачи. Те си шепнеха, но засега пистолетът беше насочен към земята, а не към главата му. — Слушай, защо не укротиш кучетата си, а?

— Няма да ти направят нищо, не бой се.

— Аз не се страхувам за себе си. Просто не искам да ги повредя — отвърна той, но не чувстваше подобна увереност. Добре, че беше тъмно. — Опитват се да ми попречат да говоря с Джил.

— Те я пазят.

— От собствения й брат?

— Всъщност не знаем от какво точно трябва да я пазим.

— Вероятно от човека, който е убил Саймън. — Томас не каза нищо и Дуган настоя: — Значи Саймън е мъртъв, така ли?

— Не си ли чул? Мислех, че от полицията вече са ти казали.

— За момента никой нищо не ми казва, Томас. Какво е станало?

— Дълга история, Патрик. Ела и ще поговорим.

— Къде си ти?

— В резиденцията „Златен дракон“. В дома на баща ми.

— Знам я. Но първо искам да видя Джил.

— Разбирам. Дай да поговоря отново с хората ми и ще им кажа да те заведат при нея. Но трябва да те предупредя, че в момента е на успокоителни. Съпругът й е убит…

— Не бой се. Ще бъда мил с нея — прекъсна го Патрик.

— Позволи ми да довърша — хладно продължи Томас. — Има нещо, което не знаеш. Софи беше отвлечена. В момента не знаем дали тя е жива или не.

Новината зашемети Дуган. Не знаеше какво да каже.

— Чуваш ли ме? — попита Нгъ.

— Да. Чувам те. Господи! Слушай, след като видя Джил, ще дойда веднага. Можеш ли да накараш хората си да ми услужат с кола? Тия кретени изгониха таксито ми.

— Те ще те докарат. Дай да им се обадя.

Патрик подаде глава иззад дървото. Пистолетът беше прибран под якето на пазача. Англичанинът пристъпи напред и му подаде телефона.

— Иска да говори с вас — каза той на китайски.

— Благодаря — отговори на английски въоръженият пазач и взе апарата. Размени няколко думи с господаря си и поведе Дуган нагоре към металния портал, където стояха струпани половин дузина бойци, двама от тях държаха автомати. Подобна артилерия беше доста необичайна за Хонконг, тук повечето от хората на триадите се придържаха към ножове или най-много пистолети. Охраната отвори портала и двама го придружиха до къщата. Патрик натисна звънеца. Отвори му прислужницата филипинка, чието име не успя да си спомни.

— Аз съм братът на госпожа Нгъ. Кажи й, че съм тук, ако обичаш.

— Госпожа Нгъ не бива да бъде тревожена — с треперещи устни отвърна момичето.

— Така е — съгласи се Дуган. — Но вече говорих с Томас Нгъ и той разреши.

Магическите думи „Томас Нгъ“, изглежда, помогнаха, тя отстъпи встрани и го пусна.

— Ще я повикам, господине — каза момичето и се обърна към стълбите.

— Не, недей. Аз ще се кача. В голямата спалня ли е?

— Не, господине. Тя спи в спалнята на Софи.

Патрик я остави и изкачи сам стълбите. Намери Джил свита на леглото с розови чаршафи и възглавници, прегърнала кучето, което той беше подарил на Софи. Върху нощното шкафче имаше празна чаша от бренди и шишенце със зелени таблетки. Седна внимателно до нея, постави ръка на рамото й и тя помръдна леко в съня си. Изстена, стисна кучето и го притисна към себе си. Изглеждаше ужасно, с пребледняло и отслабнало лице, тъмни сенки около очите, невероятно подпухнала. Устните й бяха сухи и напукани. За миг пред погледа му изникна образът на Цвете в болничното легло. Двете жени, които обичаше, обикновено толкова красиви и жизнерадостни, сега бяха превърнати в празни черупки от човека на име Хауълс, който едва не унищожи едната и уби съпруга на другата.

— Джил — прошепна той. — Будна ли си?

Тя промърмори нещо, измъкна ръката си изпод чаршафа и отметна кичура потна коса от челото. Патрик повтори името й и очите й леко се разтвориха.

— Саймън?

— Аз съм, момичето ми, Пат — наведе се и погали мократа от сълзи буза.

— О, Пат, Пат! — изстена тя, затвори очи и отново заспа. Дуган нежно прибра ръката й под чаршафа, изгаси лампата и затвори вратата след себе си. Слезе на първия етаж и подаде бутилката и таблетките на прислужницата.

— Внимавай с тях — предупреди я той. — Давай й само по едно хапче. Каквото и да правиш, не ги оставяй до леглото й. Разбра ли?

Тя кимна и прибра шишенцето в малкия джоб на гърдите на престилката си.

Навън двама от хората на Нгъ го чакаха в син мерцедес със запален двигател.

След третия бар във Ванчай, Едмъндс вече си беше създал работен модел за своята теория за икономическото развитие в зависимост от състоянието на питейните заведения. Колкото по-бедна е държавата, толкова по-евтино е пиенето и момичетата в баровете са по-млади.