Стивън Ледър - Гладният призрак

Таксито го беше оставило при светофара на булевард „Локхарт“ и той отиде първо в бар „Сан Франциско“, след това в „Попай“ и в „Кънтри клъб“. Помещенията се различаваха, но музиката и цените на алкохола бяха еднакви, момичетата гледаха разсеяно, сякаш бяха някъде другаде, с някой друг и се занимават с нещо друго. Във всяко заведение американецът се оставяше да го заведат да седне и си поръчваше уиски с лед. В нито един от трите бара не предлагаха „Джак Даниълс“ и затова от време на време той се мръщеше, докато отпиваше. Секунди след пристигането му неизменно се приближаваше някоя от компаньонките, с намацано с червило лице и лош дъх, усмихваше му се тъпо и започваше да го разпитва как се казва, какво работи, откога е в Хонконг и дали ще й купи питие. Той с лекота измисляше някаква лъжа по първите три въпроса и отговаряше с „да“ на последния, за което го възнаграждаваха с по-голяма усмивка, обикновено разкриваща жълти зъби. Следваше двадесетминутен разговор.

Едмъндс чакаше да стигнат до второто питие, преди да започне да говори за добрия си приятел Джеф, как трябвало да се срещнат в някое от заведенията, но не помнел в кое, показваше черно-бялата снимка и питаше момичето дали не го е виждало. Три пъти показа снимката и трите пъти му казаха „не“. Компаньонките обаче бяха готови да му помогнат и затова показваха снимката на приятелките си, но никоя не си спомни да е виждала Хауълс. Американецът знаеше, че това не е най-сигурният начин да открият жертвата си, но признаваше, че Файнбърг е прав: един ранен мъж, при това търсен в неприятелска среда, има малко възможности да се скрие и затова нямаше да загубят нищо, ако обиколяха баровете. Можеха и да извадят късмет. Щом разбереше, че няма резултат, Едмъндс си плащаше сметката в брой. Двамата агенти бяха сменили цял куп пътнически чекове в хотела, преди да се разделят.

Клуб „Вашингтон“ беше четвъртият бар, където си опита късмета. Както и в предишните три, портиерът скочи от стола и дръпна кадифената завеса, за да влезе. Покани го вътре с обещание за „много момичета и пълна програма“. Една дебелана, която едва му стигаше до рамото, облечена в тясна черна рокля, го хвана за ръката и направо го довлече до празен стол. Едмъндс си поръча „Джак Даниълс“, барманката го изгледа виновно, той въздъхна и мина на уиски.

— Уиски с кола — кимна жената и се отдалечи.

— Не, уиски с лед — извика подире й той, но тя май не го чу. Все тая. Така или иначе и без това вече не му се пиеше. Огледа бара, нямаше почти нищо, което да го отличава от другите, които вече беше посетил, с изключение на големия аквариум до вратата. Младо момче се оглеждаше в стъклото, възхити се на прическата си и приглади няколко пъти косата. Една от рибите умираше. Плуваше настрани и падаше към дъното всеки път, когато престанеше да размахва перки. Друга, по-голяма, я буташе или по-скоро хапеше, но Едмъндс нямаше как да познае.

До него се появи ниско момиче с гладко мургаво лице, късо подстригана като на момче коса и лимоненожълта рокля.

— Добър вечер — поздрави той и я покани да седне до него.

— Американец? — попита тя.

— Да, искаш ли питие?

— Благодаря — отвърна момичето и съобщи поръчката си на една от жените зад бара.

— Не си китайка, нали? — попита той.

Тя направи физиономия, сякаш беше сдъвкала нещо кисело и отсече:

— Филипинка.

Едмъндс разговаря с нея почти цял час, а тя бързо пълнеше празната чаша пред него със сини талони. Изглежда, се забавляваше, защото се смееше на вицовете му и не спираше да го разпитва за живота му. На деветдесет процента от въпросите той отговори с лъжи. Всеки път, когато завесата на входа пропуснеше нов клиент, погледът на филипинката подскачаше нататък. Американецът знаеше, че щом плати сметката, тя веднага щеше да си намери друг клиент.

Започна да й разказва за своя приятел Джеф и извади черно-бялата снимка от джоба на сакото си, за да й я покаже.

— Виждала ли си го? — попита той.

Тя огледа внимателно снимката и каза „не“. Едмъндс се чудеше колко ли клиенти обслужва на нощ и колко от тях си спомня десетина минути след като са си тръгнали. Помоли я да покаже портрета на приятелките си и тя тръгна от момиче на момиче. Повечето поклащаха отрицателно глави и поглеждаха към него.

Той се правеше, че е зает с чашата си с вече топлото уиски, но вниманието му беше фокусирано върху момичето и отговорите, които получаваше. Удари печалбата, когато тя стигна от другата страна на бара, точно срещу мястото, където седеше той. Филипинката показа снимката на млада китайка с гладка черна коса, която покриваше рамената й, малка сребърна брошка придържаше яката на нейната блуза с прасковен цвят. Китайката разговаряше с някакъв оплешивяващ дебелак в евтин сив костюм и се смееше, покрила с длан устата си. Но щом видя снимката, изведнъж стана сериозна и стисна устни. Изгледа филипинката и каза нещо, той не можеше да ги чуе какво си говорят заради гърмящата танцова музика, но предположи, че вероятно китайката иска да разбере откъде се е появила снимката. Филипинката посочи към него, Едмъндс наведе глава, но ги наблюдаваше тайно в едно от дългите огледала над сепаретата. Чернокосото момиче го изгледа с присвити очи и започна да разпитва филипинката.