Стивън Ледър - Гладният призрак

— Честно казано, дните ми в полицията са вече преброени — призна Дуган. — Но не мисли, че преминавам на ваша страна. Правя това заради Джил и Софи. „И заради Цвете — помисли той. — Особено заради Цвете.“

— Ще наредя да ти приготвят стая горе — каза Нгъ. — Ние ръководим търсенето оттук. Ще се свържа с хората си и ще им кажа, че нашият човек е ранен. Освен това има някакъв шанс той да се обади отново заради Софи. Ако позвъни в дома на Саймън, разговорът ще бъде прехвърлен тук. Във всички случаи сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме.

— Ще чакам тогава — кимна Патрик. Томас излезе и англичанинът тихо добави: — Докрай.

Едмъндс мислеше, че ще трябва да чака, докато затворят бара, за да си тръгне момичето с черната коса. Затова едва не я изпусна, когато към два след полунощ тя излезе от клуб „Вашингтон“. Изглеждаше различно в панталоните и коженото яке. Някак си по-млада. Той знаеше, че посещението му в бара и снимката на Хауълс са я разтревожили и китайката бърза да предупреди приятеля си. Въпреки това предполагаше, че управителката ще я накара да остане до края на смяната, а от разговора с филипинката разбра, че баровете не затварят врати преди четири сутринта.

Тя махна на портиера и застана на тротоара, за да хване такси. Едмъндс наведе глава, а когато нейната кола тръгна, посочи към нея.

— Следвай онова такси.

— Като по филмите ли? — попита шофьорът.

— Да, като по филмите. Побързай да не ги изгубим.

Мъжът се изсмя и рязко потегли. От огледалото висеше нещо като обърната подкова, а на нея позлатена фигурка и панделка с пръстени, които се клатушкаха и издаваха звънливи метални звуци. Американецът нямаше представа за какво служат. Може би беше нещо религиозно или талисман за късмет. Въпреки това звукът го дразнеше. Пътищата бяха доста свободни и те с лекота следяха момичето, което се насочи към пристанището и тунела под залива. Повечето от колите по улицата също бяха таксита, така че Едмъндс беше сигурен, че няма начин да бъдат забелязани. Това малко го успокои.

В Каулун трафикът беше по-натоварен и се наложи да се приближат повече към преследваното такси. Деляха ги само две или три коли. Минаха край летището, вече със загасени светлини на пистите, и навлязоха в лабиринт от жилищни сгради и магазини. Най-после на улицата останаха само двете коли и той заповяда на шофьора да изостане малко. Накрая жертвата им спря. Те изчакаха на разстояние момичето да плати и да излезе. Тя тръгна към входа на тъмна олющена сграда със затворени магазини на партера и около дузина жилищни етажи отгоре, с малки прозорци с метални рамки. Пред някои имаше балкончета, по които едва се крепяха саксии с цветя.

— Чакай тук — нареди американецът, слезе от таксито и затича след китайката. Металната врата на входа не беше заключена и макар да изглеждаше ръждясала под червената боя, се отвори леко. Един старец с бяло поизцапано сако седеше подпрян върху дървена маса и хъркаше.

Едмъндс се промъкна тихо край него. Един бърз поглед му подсказа, че няма асансьор, и затова той тръгна на пръсти към стълбите. Спираше на всяка площадка, за да огледа дали нагоре е чисто. Изкачи се бързо до втория етаж, но после чу стъпките на момичето и тръгна по-бавно. Тя премина третия. Американецът беше само на една извивка зад нея, дишаше с отворена уста и внимаваше при всяка стъпка. Китайката стигна на четвъртия етаж, чу я да отваря чантата си и след това тракане на метал, сигурно изваждаше ключовете си. Бравата щракна, той погледна иззад парапета и я видя да отваря вратата. Скри се отново, сърцето му биеше бързо, в ушите си усещаше буйно пулсиране, но тя не го видя. Изчака да пристъпи през прага, изтича до вратата и я последва вътре. Хвана я за рамото и притисна с длан устата й.

Преди тя да успее да изписка или да се дръпне, той изсъска:

— Спокойно. Няма да те нараня. Нито пък него. Разбра ли?

Момичето кимна с широко отворени очи, като че ли нямаше намерение да се бори, и Едмъндс свали ръка от устата й.

— Къде е? — попита той.

Тя погледна вратата на спалнята. Рефлексът й я издаде. Американецът не изчака отговора и се втурна вътре. Еми го последва несигурно. Хауълс спеше по корем на леглото.

— Лошо ли е ранен? — попита Едмъндс тихо. Англичанинът веднага се събуди и се извъртя в леглото. Въпреки болката вдигна ръце, готов за нападение. Агентът на ЦРУ отстъпи с разперени ръце, за да покаже, че не е въоръжен.

— Дойдох да поговорим, Хауълс. Нищо повече. Успокой се.