Стивън Ледър - Гладният призрак

Раненият се изправи, напълно забравил, че под чаршафа е чисто гол. Погледна зад гърба на натрапника към коридора. Увери се, че нападателят е сам, пристъпи напред и застана между него и вратата. Лицето му беше спокойно и отпуснато, също както Едмъндс го беше виждал преди, когато уби трима души и спаси живота му. Хауълс беше без оръжие, но ако в досието пишеше истината, той нямаше и нужда. Даже и с огнестрелна рана изглеждаше достатъчно бърз и силен. Американецът много добре знаеше възможностите си при ръкопашен бой с наполовина по-млад човек и не би дал пукната пара за живота си, освен ако раненият не беше по-слаб, отколкото изглеждаше.

— Кой си ти? — попита Хауълс твърдо, стъпил здраво на земята. Беше се отпуснал на пръсти, повдигнал пети, готов за бърз удар с ръце, вдигнати за атака. Превръзката беше върху дясното му рамо, така че ако решеше да удря, щеше да нападне отляво. Затова Едмъндс дръпна десния си крак назад, за да може да блокира удара. Направи го съвсем бавно, за да не предизвика англичанина. В школата го бяха учили, че при разпити, когато оставиш човек без дрехи, просто му отнемаш увереността и идентичността. Но Хауълс и гол си беше убиец. Затова, макар и облечен, американецът се притесни много повече.

— Джак Едмъндс. ЦРУ.

— Какво иска от мен ЦРУ? — Англичанинът присви очи. — Познавам ли те?

— Преди няколко години ти ми спаси живота в Ливан — обясни Едмъндс, като държеше ръцете си отпуснати и избягваше всякакво движение, което би могло да бъде прието за заплаха. — Държаха ме заложник, а управлението не си правеше много труд да плати откупа.

— Спомням си — кимна Хауълс. — Тогава ми каза, че си бизнесмен.

Американецът се усмихна.

— Да, а ти не бързаше да се представиш. Пък и тогава нямахме много приятели в тази част на света. Видях какво направи с трите копелета, които ме пазеха. Помниш ли?

Раненият кимна.

— Да. В тази работа човек никога не знае на кого може да се довери, нали? — Той сякаш малко се успокои. Но само малко. — И значи си бил толкова път, за да ми благодариш?

— Де да беше така. — Едмъндс отпусна ръце. — Слушай, хайде да седнем и да си поговорим. Така ме изнервяш.

Хауълс го изгледа изпитателно и сви рамене.

— Добре — съгласи се той и тръгна към хола. Еми го зяпаше втренчено и мъжът чак сега осъзна, че е напълно гол. Отвори уста да я попита за дрехите си, но тя кимна още преди да е казал дума, и хукна към евтиния дървен гардероб, извади панталона му и новата риза. Панталонът беше изпран и изгладен. Англичанинът седна на дивана, тя му помогна да се обуе и го наметна с ризата.

— М гой — каза й той, а тя се изчерви.

— М сай — отвърна тихо. — Всичко наред ли е?

— Да — успокои я Хауълс. — Този човек е приятел. Еми, трябва да говоря с него насаме. Имаш ли нещо против?

Тя веднага поклати глава.

— Ще отида в кухнята. — Целуна го по челото и се обърна към американеца: — Искате ли кафе или чаша чай? — Той отказа и тя излезе. Останаха сами, Хауълс седеше на дивана, а Едмъндс прав до вратата на спалнята със скръстени на гърдите ръце.

— Куршумът изваден ли е? — попита агентът на ЦРУ.

— Откъде знаеш, че съм с огнестрелна рана? — попита веднага англичанинът. От превръзката не би могло да се разбере дали по него е стреляно, или е ранен с нож, изгорен или ужилен от оси.

Едмъндс започна бавно да се разхожда напред-назад между вратата на спалнята и прозореца, който гледаше към улицата. Три крачки насам, три натам. Беше навел глава, сякаш забравил за присъствието на другия мъж. Не беше сто процента сигурен какво да направи с човека, когото беше изпратен да убие, но знаеше, че то има връзка с чест и дълг, който трябва да плати. Не, не само това. Тук ставаше дума за цял живот, прекаран в извършване на неща, за които съжаляваше, които го караха да се чувства потиснат и омърсен. А когато всичко това останеше зад гърба му, когато се пенсионира или просто умре, му се искаше да може да погледне назад и да помисли, че все пак наистина се е ръководил от правдата. Този човек му бе спасил живота. Сега беше ранен и очевидно е бил предаден от собствената си организация. Хауълс беше англичанин, а заповедите за операцията идваха от Лондон. Вероятно точно това повлия най-много. Потрепери при мисълта, че той също може да бъде предаден от собствените си господари и някой ден да отвори вратата на двама безлични мъже, които никога не сънуват кошмари. Мъже като Файнбърг.

Едмъндс крачеше нервно. Хауълс седеше и го наблюдаваше. Разбираше, че каквото и да искаше този човек от ЦРУ, той не го заплашва. Поне в момента. Беше имал достатъчно време и възможности да го убие. Затова сега беше най-добре да го остави да се разхожда и да мисли. Когато му дойдеше времето, щеше да заговори.