Стивън Ледър - Гладният призрак

Накрая американецът, изглежда, взе решение. Спря и застана пред Хауълс. Сплете пръсти и изпъна ръце, кокалчетата му изпукаха.

— Човекът, който ни изпрати, те иска мъртъв — тихо каза той.

Англичанинът искаше да узнае веднага две неща: кой е човекът и какво имаше предвид неканеният гост под думите „ни изпрати“. Но вместо това каза:

— Аз изпълних онова, което ми бяха поръчали.

— Кой?

Хауълс се усмихна.

— Ти ми издай твоя и тогава аз ще ти кажа.

— Аз не съм наемен убиец — обиди се Едмъндс. — Аз работя за управлението.

— Аз пък не съм направил нищо, което да навреди на ЦРУ.

— Ами на Лондон?

— Какво имаш предвид?

— Файнбърг каза, че операцията се ръководи от Лондон, а не от Щатите.

— Файнбърг?

— Партньорът ми. Имаш късмет, че аз те открих пръв, повярвай.

— Как ме откри? Момичето ли?

— Че как иначе? Ранен си, не си можел да останеш в хотела и очевидно не си искал да отидеш в болница. Трябвало е да се скриеш и затова си имал нужда от някой, който да се грижи за теб.

— Колко лесно… — учуди се англичанинът и наведе глава. — Мамка му!

— Отчасти късмет, отчасти безгрижие — каза Едмъндс. — Трябваше да я държиш вкъщи.

— Знаели сте значи в кой хотел съм отседнал? И че са стреляли по мен?

Американецът кимна. Хауълс разбра, че беше предаден от Грей. Но още не можеше да разбере логиката на събитията. Първо, веднага след като се обади в Лондон, го нападнаха трима китайци. А когато им избяга, го погнаха двама агенти на ЦРУ. Кой щеше да е следващият? Шибаното КГБ ли?

— А знаеш ли защо? — попита той.

— Заради мъжа, когото си убил. Той е бил наш агент — обясни Едмъндс.

— Изобщо не знаех, че е от ЦРУ. Казаха ми, че се готвел да предаде един от нашите.

— Животът е гаден — кимна американецът. — Човек не знае на кого да вярва.

— Само на себе си — заяви Хауълс.

— Само на себе си — съгласи се Едмъндс.

— Е и? Докъде стигнахме?

— Аз се връщам в хотел „Виктория“ и казвам на Файнбърг, че не съм те намерил. Дължа ти един живот заради онова, което се случи в Ливан. Но с това сме квит. Останалото зависи от теб. Трябва да се махнеш оттук. От този апартамент, от Хонконг. Щом като аз успях да те открия, значи може и Файнбърг, а също и полицията.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Те сигурно наблюдават летището. Паспортът ми е безполезен.

— Нямаш нужда от паспорт, за да се качиш на някоя лодка. Особено ако имаш достатъчно пари.

— Да, това е въпросът. Имам няколко хиляди долара, но не са достатъчно, за да се измъкна оттук.

— Това си е твой проблем — каза Едмъндс, но бръкна в задния си джоб и извади портфейла си. Подаде му пачка банкноти. — Вероятно пак не са достатъчно, но това е най-доброто, което мога да направя за теб. Всъщност това е всичко, с което мога да ти помогна.

Англичанинът взе парите.

— Благодаря, Джак. — Той прибра банкнотите в джоба си с лявата ръка.

— Най-добре да си тръгвам — каза Едмъндс. Хауълс се изправи със залитане и извика Еми.

— Джак си тръгва.

Тя отвори вратата на американеца, пожела му лека нощ и той си отиде.

— Изглежда приятен човек — подхвърли Еми, след като затвори вратата и заключи внимателно. — Дойде в клуба и показа снимката ти на момичетата. Аз не съм му казвала, че те познавам. Мислех, че ще иска да те нарани. Откъде е разбрал къде живея? Ти ли си му казал?

— Не, Еми. Сигурно те е проследил. Но това няма значение. Той искаше само да ми помогне.

— За момент си помислих, че може би той е човекът, когото ти наричаш Грей.

Хауълс я погледна смразен. Никога не беше споменавал Грей пред нея.

— Ти говореше насън — обясни тя. — Викаше. Казваше, че те е предал.

Той кимна.

— Не, не беше този. Грей е човекът, за когото работех. И той ме предаде. Наредил е да ме застрелят. — Не знаеше защо й го казва, сигурно се чувстваше толкова огорчен от предателството, че искаше да сподели с някого.

— Грей лош човек ли е? — попита тя.

— Да. Аз му бях верен, а той заповяда да ме убият. Работи за правителството на едно място, наречено „Сенчъри хаус“ в Лондон.

Еми бавно повтори думите „Грей“ и „Сенчъри хаус“, също както беше запомнила думата „хладилник“ в бара.

Седна на дивана до него и облегна глава на здравото му рамо.

— Ще ми обясниш ли какво не е наред? Мога ли да направя нещо за теб?

„Не“ на първия и „да“ на втория въпрос. Проблемът беше как да я убеди да му помогне. И докъде би стигнала тя.

— Скоро ще трябва да изляза — каза той. — Джак обеща да ми даде пари, за да мога да се измъкна от Хонконг.